петък, 18 май 2012 г.

Ахемениди


Ахемениди (Ἀχαιμένης, стперс. Haxāmaniš)

Царска династия в древна Персия, назована по името на легендарния й основател цар Ахeмен, просъществувала от VІ до ІV в. пр. Хр. вкл. Религия – Зороастризъм, с върховен бог Ахурамазда.



Персийските царе до Александър ІІІ Велики:



Ахемен (Haxāmaniš) вероятно между 705 – 675 г. пр. Хр.



Царе на Аншан



Тейспес/Чишпиш (Cišpiš) вероятно между 675 – 640 г. пр. Хр.

Кир I (Kuruš) вероятно между 640 – 580 г. пр. Хр.

Камбиз I (Kambujiya) 580 – 559 г. пр. Хр.

Кир II (Kuruš) 559 – 530 г. пр. Хр. (Цар на царете)



Царе на Персия (529 – 359 г.пр. Хр.);

27-ма династия на Египет (529 – 399 г. пр. Хр.)



Камбиз II (Kambujiya) 529 – 522 г. пр. Хр.

Дарий I (Dārayavahuš) 522 – 486 г. пр. Хр. (Цар на царете)

Ксеркс I (Xašayārša) 486 – 464 г. пр. Хр.

Артаксеркс I (Artaxšaçrā) 464 – 424 г. пр. Хр.

Ксеркс II (Xšayārša) 424 г. пр. Хр.

Согдиан (Sogdyāna) 6 месеца през 423 г. пр. Хр.

Дарий II (Охус) (Dārayavahuš) 423 – 404 г. пр. Хр.

Артаксеркс II (Artaxšaçrā) 404 – 358 г. пр. Хр.



Царе на Персия (358 – 330 г. пр. Хр.);

31-ва династия на Египет (342 – 332 г. пр. Хр.)



Артаксеркс III (Artaxšaçrā) 358 – 338 г. пр. Хр.

Артаксеркс IV (Artaxšaçrā) 337 – 336 г. пр. Хр.

Дарий III (Кодоман) (Dārayavahuš) 335 – 330 г. пр. Хр.

Артаксеркс V (Бесос) (Artaxšaçrā ) 330 – 329 г. пр. Хр.



329 г. пр. Хр. – Александър III Велики.



Ахемен (вер. между 705 – 675 г. пр. Хр.), (стперс. Haxāmaniš, стгрц. Ἀχαιμένης). Легендарен основател на иранската персийска династия на Ахеменидите. Предводител на Пасаргадите, водещ клан от десет (или петнадесет) уседнали ирански (арийски) етноса. Предполага се, че идват от Централна Азия, след отделянето им от номадите туранци и сигурно вече към ХV в. пр. Хр. населяват земите на днешен Източен Иран. В изворите А. не е назоваван с титлата цар. Като родоначалник на рода той е споменат само в Бехистунския надпис на Дарий І, а в детайлизираната генеалогия в цилиндъра на Кир ІІ липсва. Върху тухли в Пасаргада има надписи, правени по заповед на Кир ІІ, които гласят „Аз Кир, царят на Ахеменида” и „Кир, Великият цар на Ахеменида”, т. е. земята на А. Въпреки това има предположение, че той е митичен родоначалник, а не действителен пряк предшественик на персийските царе. Има съмнения, че А. изкуствено е поставен в Бехистунския надпис от Дарий І, заради необходимостта да обоснове царския си произход, но е факт, че от този момент всички персийски владетели извеждат потеклото си от А. В асирийски надпис от времето на цар Сенахирим (691 г. пр. Хр.), се споменава, че асирийският цар почти отблъсква нападение на Parsuamash и Anzan. Според друго предположение, А. е един от предводителите на персите при отвоюването на Аншан от асирийците.

Гръцките автори предават легендарни сведения за А., като например, че е издигнат от орел. Платон го идентифицира с Перс, син на етиопската царица Андромеда и Персей, и е внук на Зевс, но късните автори смятат, че става дума за различни лица. Персийски и гръцки източници съобщават, че е наследен от сина си Тейспес/Чишпиш.

Тейспес/Чишпиш (675 – 640 г. пр. Хр.), (стперс. Cišpiš, стгрц. Τεΐσπης, ). Баща на Кир І и Ариарамнес, и дядо на Камбиз І. В цилиндъра на Кир ІІ царят е представен като негов потомък, но по-ранни предшественици не са споменати. Определен е като наследник на Ахемен в Бехистунския надпис. Други споменавания в надписи няма, но има предание, че другият му син Ариарамнес е дядо на Дарий І. Т./Ч. окончателно завладява и заселва южната част на Елам с древната му религиозна столица Аншан (в югоизточната част на Елам), като именува завладяната земя Парсуа (Фарса), което дава името перси на подвластното му население и името на езика, на който говорят (фарси). Приема титлата „Цар на Аншан”, която носят царете до Кир ІІ (559 – 529 г. пр. Хр.). От тази територия започва масираната експанзия на персийските царе, довела до превръщането на държавата в империя по времето на Кир ІІ. По време на царуването на Ахемемен в Мидия, с помощта на скитите, възниква друго иранско царство, с център Екбатана – това на мидите, основано от Дейок (670 – 647 г. пр. Хр.). Скитите нахлуват от към Кавказ и в 674 г. пр. Хр. подкрепят въстание на мидите срещу Асирийската империя (673 – 670 г. пр. Хр.). По време на Т./Ч. въстанието се увенчава с успех, а персите признават върховенството на Мидия. Покъсно при мидийския цар Фраорт (647 – 625 г. пр. Хр. ) миди и перси, водят непрекъснати битки срещу скитите. Мидийското царство и персите поддържат добрите си отношения чрез династически бракове. Пряк наследник на Т./Ч. е синът му Кир І.

Кир І (вероятно между 640 – 580 г. пр. Хр.), (стперс. Kuruš, стгрц. Κῦρος, предполагаемо значение „слънцеподобен”). Цар на Аншан. Син на Тейспес/Чишпиш и пряк наследник на царската власт. Според слухове, управлението на царството е поделено с брат му Ариарамнес (дядото на Дарий І) – единият царува в Аншан, а другият във Парсуа, като васален владетел. Датировката на събитието е неясна. В науката още се проучва идентификацията на монарх, известен като Кир Парсумас. В надпис от 639 г. пр. Хр. пък се споменава, че асирийският цар Ашурбанипал (669 – 627 г. пр. Хр.) побеждава Елам и няколко свои бивши съюзници, сред които е и К. І. Синът му Аруку е изпратен в Асирия, за да засвидетелства почит към царя и повече нищо не се знае за него. След смъртта на Ашурбанипал, К. І продължава да отдава почит на наследниците му, но междувременно влиза в съюз с царете на Мидия и Вавилон – Киаксар (623 – 585 г. пр. Хр.) и Набополасар (658 – 605 г. пр. Хр.), с които през 614 – 612 г. пр. Хр. заедно завладяват Ниневия и Ашур, и слагат край на Асирийската империя. Мидия и Вавилон си поделят завладените земи, а К. І остава васален владетел на Мидия. През 595/594 г. пр. Хр. Киаксар се справя със скитската заплаха, като поканил скитите на пир и, когато се напили, наредил да ги избият. Следва опит за подчинение на Лидия, но заради настъпилото слънчево затъмнение по време на битката при р. Халис (28 май 585 г. пр. Хр.), Киаксар подписва мирен договор с царя на Лидия Алиат. К. І завършва дните си подчинен на мидийския цар Астиаг (584 – 550 г. пр. Хр.). Наследен е от сина си Камбиз І.

Камбиз І (580 – 599 г. пр. Хр.), (стперс. Kambujiya,стгрц. Καμβύσης). Роден ок. 600 г. пр. Хр. По-малкият син на Кир І и баща на Кир ІІ. Брат на Аруку и внук на Тейспес/Чишпиш. От генеалогията на Дарий І са известни чичо му по бащина линия Ариарамнес и братовчед му Арсамес. Женен е за принцеса Мандана, дъщеря на суверена му мидийския цар Астиаг и за принцесата на Лидия Арюенис. Мандана е внучка, както на мидийския цар Киаксар, така и на лидийския цар Алиат ІІ (619–560 г. пр. Хр.). Името на К. І преди заемането на престола, според Николай от Дамаск, е Атрадатес. Поради кроткия му нрав, Астиаг го избира за зет, тъй като не счита, че е заплаха за него. Умира след раняване на персийската граница, където воюва заедно със сина си Кир срещу тъста си Астиаг. Известно е, че е погребан с почести за цар. Наследен е от сина си Кир.

Кир ІІ (559 – 530 г. пр. Хр.), (стперс. Kuruš; стгрц. Κῦρος, предполагаемо значение „слънцеподобен”). Син на Камбиз І и мидийската принцеса Мандана, внук на мидийския цар Астиаг, съпруг на Касандана от Персия, от която има синове – Бардис и Камбиз, и дъщери – Атоса и Артюстоне (съпруги на бъдещия цар Дарий І). Вероятно има и други деца, защото Херодот разказва, че синът му Камбиз се жени за две от сестрите си и по време на Египетския поход убива едната. След смъртта на баща си, К. ІІ се заема да отстрани подчинението на персите от мидите. В цилиндъра от Сипан на вавилонския цар Набонид (556–539 г. пр. Хр.) има сведение за разгрома на многочислените уманмади (сборно наименование на скити и миди) и пленяването на цар Астиаг (Иштумегу). Победата над Мидия през 550 г. пр. Хр. отваря път за завладяване и подчиняване на всички малки и големи царства в региона – на запад до Средиземно море и Хелеспонт, а на изток до река Инд. Титулуван е в надписи като „Цар на царете”. Управлението на такава огромна многоетнична държава му се удава благодарение на проявата на владетелска търпимост към покорените народи и религиите им, както и отваряне на възможности за стопанско развитие. Предоставя властта на местните аристокрации, с което си осигурява спокойствие в завладените територии. Освобождава юдеите от вавилонски плен и възстановява Йерусалим, като така си осигурява тяхната подкрепа, срещу заговорите на разложената и корумпирана персийска аристокрация. Изгражда сложна мрежа от пътища и въвежда успешен модел на централизирана държава, чрез сатрапии, работещи в полза на поданиците. К. ІІ организира административно управлението като разделя държавата на четири главни области – Пасаргада, Вавилон, Суза и Екбатана. Регионалната им автономия е подкрепена финансово с организиране на система от сатрапии. Сатрапията е административна единица, организирана на географски принцип, ръководена от сатрап (цар/губернатор), който е с васални функции към главната местна власт и се отчита пред нея. Главната местна власт, от своя страна, се отчита пред централната власт. При траките в Югоизточна Европа този принцип заляга в основата на административното деление на парадинастични и суб-парадинастични области в Одриското царство (кр. VІ – ср. ІV в.пр.Хр.), известни в по-късните извори като стратегии. Реформира армията като създава постоянен военен корпус от 10 000 добре обучени войници, известни като безсмъртните. Създава система от пътища и въвежда пощенска система в цялата империя, наречена Chapar Khaneh. Загива в битка с масагетите, при река Сър Даря (Централна Азия) през декември 530 г. пр. Хр. Животът на К. ІІ е описан от Херодот, а неговият идеал за управление е представен в Киропедия на Ксенофонт и е приет за идеал на част от елинската аристокрация. Наследен е от сина си Камбиз ІІ.

Камбиз ІІ (529 – 522 г. пр. Хр.), (стперс. Kambujiya, стгрц. Καμβύσης) е син на Кир І и персийската принцеса Касандана, брат на Бардис, Атоса, Артюстоне и други, внук на Камбиз І. В изворите К. ІІ е описан като паталогичен деспот. Херодот съобщава, че бил болен по рождение от болест, наричана свещена [Hdt. 3, 33], т. е. епилепсия и, че извършил кръвосмешение като се оженил за две от сестрите си [Hdt. 3, 31 и 32], от които едната (Роксана) убил. Когато Кир ІІ завладява Вавилон, К. ІІ има водеща роля там в религиозните дела и процесии. Официално е избран (по желание на баща си), за цар на Вавилон (с васални функции), на празника на Свещената нова година (1 април 538 г. пр. Хр.), но по-късно му отстъпва властта над Вавилон. За да разшири империята организира поход в Египет. След победата при Пелузий 525 г. пр. Хр., наричан още „Ключът към Египет” (религиозен и стратегически), пътят към Мемфис е отворен и кампанията се увенчава с успех. Много градове и светилища са разграбени и опожарени. Незасегнати остават само еврейските храмове. Още същата година приема титлата фараон и слага началото на 27-ма династия на Египет с фараони персийските царе (до Артаксеркс ІІ, включително). В Египетската кампания елини и кари участват в конфликта като наемници. Те отначало подкрепят Египет, но после преминават на страната на К. ІІ. След като подчинява египетското царство, царят се опитва да превземе Куш (Етиопия) и Сива (Оазиса с Храма на Амон), но поради лошата подготовка не успява дори да стигне до там, а армията от 50 000 войници, изпратена към Сива, е засипана от пясъчна буря [Hdt. 3, 26]. И днес много авантюристи и сериозни археолози се опитват да намерят останките на тази армия, известна като „изгубената армия”. Разширява империята, като след Египет, завладява Нубия и Киренайка.

По сведение на Ксенофонт, след смъртта на Кир ІІ започват смутове в империята. Една от причините е лишаване на местната аристокрация от привилегиите й, дадени от Кир ІІ и прехвърлянето им към персийската родова върхушка. Синът му Бардис (по Херодот – Смердис), по това време е сатрап на Бактрия, където започват вълнения. Въстанието е потушено, но според Херодот, той участва в похода в Египет и е изпратен в Суза по подозрение в измяна, където е убит тайно по нареждане на брат си. В Бехистунския надпис обаче се говори ясно, че убийството е станало преди похода. Докато е в Египет един маг на име Гаумата се обявява за неговия брат Бардис и вдига бунт в Персия. Набързо е обявен за цар. От Бехистунският надпис става ясно, че отнема привилегиите на персийските аристократи и възстановява привилегиите на местната аристокрацията. На път за родината К. ІІ загива при загадъчни обстоятелства. Започват размирици, в които надделява Дарий, негов роднина по непряка царска родствена линия.

Дарий І (522 – 486 г. пр. Хр.), (стперс. Dārayavahuš от Бехистунския надпис, със значение „държащ доброто”, „добронравен”, стгрц. Δαρεῖος, лат. Darius). Най-големият син на Хистасп и Родогуне, внук на Арсамес, правнук на Ариамнес (син на Тейспес/Чишпиш и чичо на Кир І). Има четири братя, четири жени и много деца. Според някои сведения, дядо му Арсамес се отказал от претенции към престола и декларирал вярност към Кир ІІ, след което се оттеглил в семейното владение в Парсуа (Фарса) и е единственият от рода доживял мирно до 90 години. Бащата на Д. е сатрап на Бактрия, а по-късно на Персия, и приближен в двора на Камбиз ІІ. По време на египетската кампания Д. е копиеносец (знаменосец/щандартоносец) в неговата армия, но е върнат в Персия и държан под око, заради съмнения в измяна. Заема престола като убива Гаумата в съзаклятие с шест персийски аристократи („Заговорът на седемте”). Въпреки че не е пряк царски роднина, в Бехистунския надпис Д. І извежда своето генеалогично дърво като царско, успоредно на официалната персийска царска генеалогия. Макар и да определя предците си като царе, свързани кръвно с рода на Кир ІІ, за да легитимира властта си се жени последователно за две от дъщерите му – Атоса и Артюстоне. Първото, с което се заема, е да върне всички привилегии на персийските аристократи, които Гаумата отнема. Това предизвиква серия от вълнения във всички провинции, с които той се справя за една година. Победите му са изброени в Бехистунския надпис. Вероятно Херодот по идеологически причини предава, че в Египет Д. І се държал безумно към местните религиозни традиции, подобно на Камбиз І, но Диодор споменава, че египтяните го ценели, защото се стремял да заглади прегрешенията на предшественика си. Той споменава също и това, че жреците не му позволили да постави своя статуя до статуята на Сезострис, защото последният бил покорил скитите, а Д. І не. Предполага се, че заради това скитите присъстват в Бехистунския надпис като победен народ, макар че не са побеждавани. Вероятно, защото отдавна са заплаха за персите и цяла Мала Азия, персийският цар провежда мащабна военна кампания срещу тях, което засяга всички царства и народи, през чиито територии войската минава. По време на своето царуване Царят на царете Д. І провежда административна реформа. Възстановява древния канал от Нил до Суец (84 km) и построява широки пътища, доразвива системата от станции за смяна на конете при пренасяне на пощата. Разгръща мащабно строителство на храмове и дворци. Подкрепя финансово строителството и възстановяването на еврейски храмове. С негова финансова помощ продължава възстановяването на храма в Йерусалим [Ezra: 6, 1]. През 517 г. пр. Хр. въвежда единна монетна система, чиято основа е златния дарик/дарийка с тегло 8,4 g. Заради чистотата на златото, той остава в обръщение няколко века в международната търговия като основна монетна единица. Административно разделя държавата на 20 сатрапии, които съвпадат с границите на подчинените царства, но за сатрапи назначава перси, а не местни царе-васали, както е при царете преди него. При Кир ІІ и Камбиз ІІ сатрапите имат граждански и военни функции, докато при Д. І те са натоварени предимно с граждански функции. Военните предводители са независими от сатрапите и се подчиняват пряко на царя. Върховният контрол и надзорът над чиновниците е поверен на хазарпат, който е и началник на царската гвардия. В цялата страна налага данъчна система, която укрепва държавата и подпомага развитието на селското стопанство, занаятите и търговията. Политическият контрол е осъществяван чрез тайна полиция.

Благодарение на големите данъчни постъпления походът към Скития е осигурен финансово и материално. След като подчинява Мала Азия, преминава по понтонен мост през Босфора. Наетият елински флот се насочва през Черно море към делтата на Истрос (дн. Дунав), където подготвя друг мост. Д. І, заедно с пехотата се отправя на север по тракийския бряг. Стига първо до р. Теар, където оставя надпис, възхваляващ хубавите води на реката. Следващата река по трасето му е Артеск, където повелява всеки войник да хвърли камък на брега. Така, след войската остава огромна грамада от камъни. Преминава през земите на скирмиади и нипсеи, които са над Аполония и Месембрия, над град Салмидесос. Те и други тракийски етноси се предават без бой. Насочва се през земите на траките гети, които единствени му дават отпор, но също са подчинени. Когато достига Дунав, мостът е вече готов и войската преминава в земите на скитите. Те обаче постоянно отбягват открита битка, разстройват набавянето на храна и тормозят войската с набезите си. Постепенно въвличат Д. І все по навътре и с препятстване на продоволствието изтощават войската. Изправен пред заплахата да остане без войска, царят се отправя обратно към Персия. В Европа оставя войски начело с Мегабаз (Мегабюксос), който подчинява племената по Хелеспонта, а през Тракия и Пеония стига до Македония, която признава властта на персите, но войски в нея не влизат. Във връзка с пеоните е интересна една история за депортирането им, разказана от Херодот [Hdt. 5, 12-13]. Двама братя пеони – Пигрес и Мантюес, претенденти за властта над Пеония, отиват в Сарди. В местността, където царят си отдъхва, нагиздват сетра си и я пускат за вода. Жената едновременно води кон, носи на главата съд за вода и преде с хурка и вретено, нещо невиждано по тези земи. Царят пожелава да има такива способни поданици и заповядва на Мегабаз да ги засели до Сарди. По време на кампанията той подчинява сириопеони, пайопли и тези, които живеят близо до ез. Прасиада (старото Бутковско езеро, дн. част от язовирната система Керкини в Северна Гърция) и ги депортира в Азия [Hdt. 5, 14-16; 5, 23]. Тези, които живеят около пл. Пангей – добери, агриани, одоманти и тези, които живеят непосредствено около ез. Прасиада, запазват своята независимост. Понеже кампанията е в застой, Д. І заменя Мегабаз с Отанес, а в завладяната територия оставя гарнизони на стратегически места. Отанес подчинява окончателно земите в Западна Мала Азия и лишава елинските полиси от преки доставки на жито и дървесина за корабите, от района на Черно море. Това е една от причините за избухване на т. нар. Йонийско въстание на елините в Милет (есента на 499 г. пр. Хр.), начело с Аристагор. Към тях се присъединяват много градове. За помощ се обръщат към елините от балканската част, но на призива им откликват само Атина и Еритрея. Към въстанието се присъединяват Ликия, Кария, Кипър, и много отделни селища. Пратеник на Аристагор подтиква депортираните пеони да се вдигнат и потеглят обратно към Пеония [Hdt. 5, 98]. По-голямата част от тях тръгват, преследвани от персийска конница. Стигналите до морето, са превозени на два етапа от хиосци и лесбосци до Дорискос (над устието-делта на р. Марица), а оттам пеша стигат до Стримон (дн. р. Струма). Поради липса на единство и добра организация, въстанието е потушено, а Персия започва подготовка за наказателна военна експедиция срещу континентална Елада. Начело на войските застава Мардоний, племенник и зет на Д. І (женен за дъщеря му Артазостре). През 492 г. пр. Хр. той нахлува през Хелеспонта в Европа. Успоредно на крайбрежието се движи флот. Съпротива оказват само някои тракийски племена. При Атон траките бриги нападат персийския лагер, като дори раняват Мардоний, а буря разбива голяма част от корабите. Персийският пълководец е принуден да се завърне в Азия. Следва посланически рейд в различни области на Елада с искане „да дадат земя и вода”, т. е. да се подчинят. Повечето се съгласяват, но в Спарта и Атина посланиците са убити. В 490 г. пр. Хр. Д. І организира нов поход към Елада. За командващ на флота е назначен мидиецът Датис, а на пехотата – Артаферн. При Маратон (12 септ. 490 г. пр. Хр.) елинската армия, под командването на Милтиад (Младия), разбива персите. По данни на Херодот от атиняните загиват 192-ма, а от персите 6 400 войници. Персийският флот се опитва да превземе Атина, но е принуден да се оттегли.

В края на царуването на Д. І започва въстание в Египет. Той има намерение да възглави армиите за там и срещу Атина, но започва разпра между синовете му за царския сан – първородния, но не от царски произход Артобарзан и първородният от Атоса Ксеркс. След смъртта му е наследен от Ксеркс, който заема престола с помощта на майка си Атана (всемогъща, според Херодот).

Ксеркс I (486 – 464 г. пр. Хр.) (стперс. Xašayārša , със значение „цар на героите” или „герой сред царете”, стгрц. Ξέρξης). Син на Дарий І и Атоса, дъщерята на Кир ІІ, съпруга Аместрида, баща на Дарий и Артаксеркс. Сведения за живота му има в произведенията на Херодот, Тукидид, Ктесий, Страбон, Ариан, Диодор и др. К. І заема престола на 36 години. Описван е като апатичен, лесно податлив на чуждо влияние, но в същото време самоуверен и суетен. В началото е принуден да се справи с размирици в Египет и Вавилон, вероятно подбудени от верската му нетърпимост към местните религиозни култове с оскверняване на свети места. След потушаване на въстанието в Египет, К. І не счита за нужно повече да се кичи с фараонски титли, както правят предците му. Във Вавилон пък разрушава и ограбва храмове, и задига златната статуя на Мардук, с което отнема възможността за свещен избор на царе. След това обръща поглед към Елада, за да довърши започнатото от баща му. Няколко години подготвя канал през шийката на Халкидика (над 2 km), построява мост през река Стримон (дн. Струма) и създава по бреговете на Тракия продоволствени складове между Бизантион (дн. Истанбул) и Терме (при дн. Солун). Херодот споменава за депа при Левке Акте и Тиродиза (на северозападния бряг на Мраморно море), Дорискос (над устието на р. Марица) и Ейон (при устието на р. Струма) [Hdt. 7, 25]. Строи през Хелеспонта два понтонни моста по ок. 1 300 m всеки. Провежда дипломатическа подготовка за военна изолация на Атина и Спарта. В 480 г. пр. Хр. многонационалната му армия се опитва да премине Хелеспонта, но буря разрушава мостовете. К. І заповядва да бичуват морето и да го оковат като хвърлят в него вериги, традиция известна още от превземането на Вавилон от Кир ІІ. Сухопътната войска се отправя към Термопилите (480 г. пр. Хр.), където елините, начело със спартанския цар Леонид, въпреки проявения героизъм са разбити, а персите продължават към Атика. Големият флот, изпратен там обаче не е ефективен, тъй като е сполетян от две морски бури, а в битката при н. Артемизион няма възможност да се разгърне. И двете страни понасят значителни загуби. Сухопътната армия достига безпрепятствено Атина. Персите разграбват и разрушават града. Повратната точка във войната е морската битка при о. Саламин (28 септ. 480 г. пр. Хр.), където елинският флот подмамва на тясно персийския и го разбива. Ксеркс с оцелялата част от флота се връща в Персия, но оставя войски под командването на Мардоний (зет на Дарий І), който се оттегля на север от Атика, заради продоволсвени проблеми. Следващата година Атика отново е опустошена, а решителното сражение между двете армии е през 479 г. пр. Хр. при гр. Платея. По време на боя Мардоний е убит и персите изоставят полесражението. Персийската войска, начело с Артабаз е принудена да отстъпи през морето. От своя страна елините предпочитат бързо да пренесат военните действия на персийска почва. Успешната битката при н. Микале (на малоазийското крайбрежие, до Милет) освобождава Егейско море от морската хегемония на персите. В хода на войната се създават условия за възникване на елински съюз. След завземането на стратегическия полис Сестос (на европейския бряг на Хелеспонта), Персия вече не е трайна заплаха за района. На преден план излизат противоречията между съюзниците, което довежда до отпадане на Спарта. През 478/477 г. пр. Хр. се стига до създаването на Делоската симахия, т. нар. Делоски (или Първи атински) морски съюз, в който на Атина е предадено командването, заради силния флот, който притежава. Военните действия продължават с прочистване на Тракия от персите. В 468 г. пр. Хр. по малоазийското крайбрежие и по море елините постигат двойна победа и окончателно пресичат персийската морска заплаха.

В античните сведения за похода на К. І има много сведения за Тракия и траките. Така например, сатрите не го последвали, а един анонимен владетел на бизалти и крестони ослепява шестте си сина, които не изпълняват заръката му да не се присъединяват към войската на персийския цар [Hdt. 7, 110]. Той запазва независимостта си и се оттегля в Родопите [Hdt. 7, 116]. В безпорядъка на отстъплението след поражението при Платея пък, траките, живеещи при изворите на Стримон (дн. р. Струма), отмъкват свещената колесница на Зевс, оставена на съхранение при пеоните, на която К. много държал [Hdt. 7, 115]. Друг случай разказва за пленяването от апсинтите на персиеца Ойнобаз, когото те принасят в жертва на своя бог Плейстор [Hdt. 9, 11]. По трасето на похода постоянно има нападения и грабежи. Походите на Дарий І и на К. І засилват процесите на консолидация и развитие на държавни обединения в района на древна Тракия. Израз на тези процеси е началото на тракийското монетосечене. Монети започват да секат дерони, бизалти, едони, беси, лете, тинтени, орески, анонимен етнос с цар Мозес. Нападенията и грабежите над персийската армия разкриват непрекъснато пулсиращия политически живот на тракийските етносни държави, което се потвърждава и от съкрушителната акция на едоните срещу атинските колонисти при Драбеск.

Военните поражения засилват процеса на разпадане на Ахеменидската държава, а липсата на верска толерантност го ускоряват. За да укрепи държавната централизация, К. І пристъпва към религиозна реформа, с която налага като официален култа към Ахурамазда и забранява почитането на местни божества. Прекратява издръжката на местните храмове и заграбва много храмови съкровища. Това обаче не прави държавата по-богата. Настъпилият глад и вдигането на цените довежда до вътрешнополитическо напрежение и честа смяна на високопоставени чиновници. Стига се до заговор на Артабан и Аспамитра, вероятно с подкрепата на по-малкия син на К. І Артаксеркс, в който царят е убит, заедно с големият му син Дарий. Престолът е зает от по-малкия му син Артаксеркс.

Артаксеркс I (464 – 424 г. пр. Хр.), (стперс. Artaxšaçrā , със значение „чието царуване е чрез истината”, стгрц. Ἀρταξέρξης (Μακρόχειρ), лат. Artaxerxes Longimanus). Гърците го наричат Макрохеир (Дългоръки), защото дясната му ръка била по-дълга. Син на Ксеркс І и Аместрис (дъщеря на Отанес), съпруга Дамаспия, синове Ксеркс ІІ, Согдиан и Дарий ІІ, дъщеря Парисатида. Заема престола след заговор на началника на дворцовата стража Артабан и евнуха Аспамитрас, при който са убити баща му и по-голямия му брат Дарий. За няколко месеца се отървава от заговорниците. След като се справя с въстание, вдигнато от брат му Хистасп (сатрап на Бактрия), нарежда да избият всичките му братя. По негово време враждата с Елада продължава, но с по-слаб интензитет. Привежда в действие нова дипломатическа тактика за отслабване позициите на Атина като финансира противниците й в самата Елада. Потушава мащабно въстание в Египет, поддържано от Атина, но отстъпва от западната част на делтата на Нил и от Либия, където въстаниците се закрепват, което възстановява Египет като независимо царство, а персийските царе престават да са фараони. В 469 г. пр. Хр. флотилия от 200 караба на Делоския съюз, начело с Кимон, предприема освобождаването на Кипър, но този опит не получава подкрепа от местните жители. По-късно той изпраща 60 кораба в подкрепа на египетските въстаници. С част от корабите се отправя към кипърския град Китий, но по време на обсадата му се разболява и умира. При Саламин малък атински флот се среща с голям персийски, но въпреки това постига победа над противника. Сухопътната армия също постига победа, но тези резултати осигуряват само безопасно отстъпление. Следва период на патово противоборство и за двете страни, което приключва с подписване на мирен договор в Суза (т. нар. Калиев мирен договор от 449 г. пр. Хр.). Персия се задължава да не поддържа войски и флот в Средиземно море, а атиняните да оставят Кипър и да върнат корабите си от Египет. Формално атиняните се признават за поданици на персийския цар. В Библията (Книга за Естер) А. се свързва с историята за еврейката Естер (Хадаш/Адаса), която той избира за жена, и която измолва спасение за евреите. Друго сведение го свързва с възстановяване стените на Йерусалим [Ezra 7:13-28]. Въпреки въстанията и липсата на обширни териториални завоевания, централната власт запазва своята цялост и сила. След управление от 41 години А. и жена му Дамаспия умират в един и същи ден. Погребани са с почести за царско погребение близо до Персеполис.

Ксеркс II (424 г. пр. Хр.), (стперс. Xašayārša, със значение „цар на героите” или „герой сред царете”, стгрц. Ξέρξης). Управлява от май до юни 424 г. пр. Хр. Син на Артаксеркс І и Дамаспия и единствен законен наследник с титлата принц. Известията за него са предимно у Ктесий. От династията на А. за него се знае най-малко. Царува едва 45 дни. Евнухът Фарнак и вавилонският сатрап Меностан го премахват в заговор с неговия полубрат Согдиан. Убит е в спалнята му докато бил пиян. Името му отсъства в местните извори. В запазени таблички от Нипур след Артаксеркс І следва веднага Дарий ІІ. Вероятно това се дължи на факта, че официалните интронизации на царе се извършват по традиция в деня на Свещената нова година (1 април), а принцът е убит по-рано.

Согдиан (царува 6 месеца през 423 г. пр. Хр.), (стперс. Sogdyāna). Известен още и като Секундиан. Четенето на името е несигурно. Незаконен син (без право на престолонаследие) на Артаксеркс І и вавилонската му наложница Алокуна/Алогюне. За него има сведения у Ктесий. Идва на власт чрез заговор след убийството на своя полубрат и законен наследник на престола Ксеркс ІІ. Поддържан е само от братовчед си, синът на сатрапа на Вавилон Меностан и евнуха Фарнак. Властта му е призната само от Елам. Безуспешно се опитва да привлече на своя страна полубрата си Охус (Дарий ІІ), сатрап на Хиркания, като му предлага царската власт. Охус обаче подозира, че в Суза ще бъде убит и затова се бави с пристигането си. Междувременно на негова страна застават началникът на конницата Акбар, сатрапът на Египет Арксам и влиятелният евнух Артоксар. Согдиан се задържа на власт само шест месеца. Предава се с надеждата да бъде помилван, но е екзекутиран. Името му не фигурира в местни писмени източници, вероятно защото не е интронизиран официално, подобно на брат си Ксеркс ІІ.

Дарий II (Охус) (423 – 404 г. пр. Хр.), (стперс. Dārayavahuš, със значение „държащ доброто”, „добронравен”, стгрц. Δαρεῖος Νόθος („незаконнороден”), лат. Darius). Незаконен син (без право на престолонаследие) на Артаксеркс І и вавилонската му наложница Космартидене. Женен за своята полусестра Парюсатис, дъщеря на Артаксеркс І и вавилонската му наложница Андиа. Преди интронизацията се казва Охус и е сатрап на Хиркания. Заема престола с помощта на началника на конницата Акбар, сатрапа на Египет Арксам и влиятелния евнух Артоксар. Екзекутира узурпиралия властта Согдиан, негов полубрат, както и всички, които участват в убийството на брат му Ксеркс ІІ. Официално е признат от Мидия, Вавилон и Египет. Началото на царуването му започва с въстание на сатрапа на Лидия Писуфн, подкрепян от елински наемници, начело с атинянина Ликон. Потушаването на въстанието е възложено на Тисаферн. Той подкупва наемниците и екзекутира лидийския сатрап. Получава като награда сатрапията Лидия, Кария и йонийските градове, а на Ликон дава обширни владения. Умело лавира между Атина и Спарта по време на Пелопонеската война. Отпуска субсидия на Спарта и се задължава да й помогне срещу Атина, а тя признава властта на Персия над цяла Мала Азия, включително с елинските градове. Аморг, незаконен син на Писуфн вдига въстание в Кария, поддържан от атиняните. С помощта на Спарта въстанието е потушено, но понеже желае взаимното обезсилване на двете елински държави, Тисаферн често не изпълнява поетите задължения. На служба при него е беглецът Алкивиад, талантлив атински пълководец, който през 411 г. пр. Хр. в навечерието на битката между Атина и Спарта при Абидос, преминава на страната на Атина. Персите успяват единствено да спасят част от спартанците от потъващите кораби. С помощта на Алкивиад атиняните си връщат Хелеспонта. Положението на персите се влошава и заради въстание в Мидия. Стига се до подписване на договор в Кизик в 408 г. пр. Хр. След това Алкивиад завзема Бизантион, гражданските му права в Атина са върнати, увенчан е със златен венец и е назначен за командващ войските по суша и море. Д. ІІ решава да преустанови балансирането между двете елински държави. Тисаферн е отстранен и успява да запази за себе си само Кария. Парюсатида, полусестра и съпруга на царя и най-влиятелна в двора, урежда на поста сатрап на Лидия, Фригия и Кападокия своя по-малък син Кир, известен от гръцките извори като Кир Млади. Освен това той получава и върховното командване над войските в Мала Азия. Кир усмирява пизидийците и мизите, обитаващи земите между Лидия и Киликия, и им назначава угоден на тях наместник. След отстраняването на Тисаферн, йонийските градове са превзети от спартанеца Лизандър и предадени на Кир. През 407 г. пр. Хр. Алкивиад, начело на флот от сто триери се отправя към Йония. Спартанците се възползват от негово отсъствие и нанасят незначителни поражения на флота. Алкивиад отново е низвергнат политически и бяга във Фригия при Фарнабаз. Атинският флот е блокиран и разбит при Лесбос. Създаден е нов флот със средствата на храмовете. След няколко морски и сухопътни поражения Атина е принудена да подпише мирен договор в 404 г. пр. Хр. при крайно тежки условия. Лизандър изпраща писмо до Фарнабаз с молба да умъртви Алкивиад, което той и прави.

По времето на Д. ІІ кризата в управлението на персийската държава продължава да се задълбочава. Населението в покорените области е подложено на разорение, което води до вдигане на въстания. Царят укрепва властта си със сила и подкупи, за разлика от предшествениците си, които търсели подкрепата на завладените области. Около 405 г. пр. Хр. започва въстание в Египет начело с Амиртей. Д. ІІ се разболява и привиква сина си Кир, който оставя всичките си финансови средства на спартанеца Лизандър и се отправя за Суза. Царят умира в 404 г. пр. Хр. На престола се възкачва първородния му син Аршак (Артаксеркс ІІ). Тисаферн се опитва да набеди брат му Кир в измяна, но майка му се застъпва за него и той се връща в своите сатрапии, като започва да подготвя войска под предлог за отбрана. Голяма част от войската е от елински наемници. При Кунакса (вер. септ. 401 г. пр. Хр.), войската му постига победа, но Кир загива и победата се обръща в поражение. Тисаферн с хитрост елиминира елинските предводители. Останалите наемници, начело с атинянина Ксенофонт успяват да се доберат до черноморското крайбрежие на Анатолия. Събитията са описани от Ксенофонт в Анабазис, където има много сведения и за траките в Мала Азия и Югоизточна Европа.

Артаксеркс II (Арсак/Аршак) (404 – 358 г. пр. Хр.), (стперс. Artaxšaçrā , със значение „чието царуване е чрез истината”, стгрц. Ἀρταξέρξης ό Μνημον, лат. Artaxerxes). Син на Дарий ІІ и царица Парасатида. Името му преди интронизацията е Арсак/Аршак. Понеже имал изключителна памет, елините го наричат Мнемон  („Паметлив”). Брат му Кир (Млади), предявява права над престола, въпреки че формално няма такива. Той е поддържан от влиятелна група придворни, заедно с царица Парасатида. Решителната битка между двамата е при Кунакса (401 г. пр. Хр.), където Кир загива. Подкрепящите го елински наемници (сред които и много спартанци), начело с атинянина Ксенофонт, успяват да се измъкнат от пределите на империята в Азия, и с много премеждия, описани в Анабазис, да се върнат в Европа. Следва утежняване на отношенията със Спарта, заради подкрепата за Кир. В 397 г. пр. Хр. Спарта започва открит военен конфликт срещу Персия. За воденето на военните действия в Мала Азия идва самият спартански цар Агезилай ІІ (ок. 442 – ок. 358 г. пр. Хр.). В 395 г. пр. Хр. Агезилай разгромява персийската конница при Сарди, но след няколко дни персийска конница избива много от елините. Персите подписват мирен договор, който трае ок. три месеца. Военните действия вървят с променлив успех до появата при персите на талантливия атински стратег Конон, който ги съветва да търсят победа по море. Въпреки успешните му действия, Тисаферн спира паричната помощ за кампанията, което принуждава Конон да отиде в Суза. С помощта на царица Парисатида, царят разбира за двойната игра на Тисаферн и дава заповед за екзекуция. Част от богатството му (ок. 200 таланта сребро) дава на Конон за военната кампания. В двора започват интриги и убийства, а в Елада потичат средства за подкупи на видни политици за отпор срещу Спарта. Създава се антиспартанска коалиция, в която влизат Атина, Аргос, Тива и Коринт, и в крайна сметка се стига до т. нар. Коринтска война (395 – 387 г. пр. Хр.). В битката при Книдос (крайбрежието на Мала Азия), обединеният гръко-персийски флот удържа решителна победа (10 авг. 394 г. пр. Хр.). С получените от персите 10 000 дарика/дарейки Конон отново изгражда т. нар. Дълги стени на Атина. Начело с Ификрат са постигнати няколко победи. Персите обаче предпочитат да поддържат дипломатически изтощителното противоборство между двете елински държави. Стига се до подписване на т. нар. царски или Анталкидов мирен договор (387 г. пр. Хр.), с който са затвърдени претенциите на Персия над елинските градове в Мала Азия и над Кипър, автономията на останалите гръцки полиси е гарантирана, забранява се създаването на съюзи, освен вече съществуващия Пелопонески съюз. Като компенсация Атина получава островите Лемнос и Скирос, важни търговски пристанища.

80-те години на ІV в.пр.Хр. срещу Персия настъпва коалиция, съставена от фараона Ахорис, царя на Кипър Евагор, град Барк в Либия, пизидийците в Мала Азия и арабите от Палестина. След някои неуспехи персите успяват да се справят и да докарат нещата до подписване на мирен договор с Евагор (380 г. пр. Хр.). В Египет те се отдават на грабежи, но заради пълноводието на Нил са принудени да се изтеглят. В 373 г. пр. Хр. в Кападокия започва т. нар. Велико въстание на сатрапите, подкрепено от спартански и атински наемници, продължило до 359 г. пр. Хр. Въстанието се разраства и обхваща дори финикийските градове, пизидийците и ликийците. Заради егоистичните стремежи на отделните участници, които играят ту на едната, ту на другата страна, въстанието не успява. Въпреки успехите, дворът и държавата са раздирани от противоречия. Големият син на А. ІІ се опитва да го убие, но е предаден от един евнух и е екзекутиран заедно със синовете си. Средният му син Ариасп е набеден от по-малкия му брат Охус, че готви заговор и се самоубива. А. ІІ умира през дек. 359 г. пр. Хр. на 86 години. Съхранени са много анекдоти за него.От всичките си 336 жени и наложници има 150 синове. Животът му е описан в Сравнителни жизнеописания на Плутарх. Престолът е наследен от третият му син Охус (Артаксеркс ІІІ).

Артаксеркс III (Охус) (358 – 338 г. пр. Хр.), (стперс. Artaxšaçrā , със значение чието царуване е чрез истината, стгрц. Ἀρταξέρξης). Трети син на Артаксеркс ІІ и царица Статира. Съпруг на много жени, от които има повече от 115 синове, повечето убити след смъртта му. През античността се шири слух, че му е предлагана за жена една от дъщерите на македонския цар, която А. ІІІ върнал на баща й, заради лошия й дъх. Едно мнение обаче внушава, че била бременна от него и това бил бъдещият Александър Велики, което му давало правата над титлата шахиншах на Персия. До заемане на престола А. ІІІ носи името Охус. След интронизацията заповядва да изтребят всичките му близки роднини, като за един ден са убити 80 негови братя. Първоначално се справя с въстания в Мала Азия и Сирия, както и с нахлувания през границата. Заповядва на всички сатрапи в Мала Азия да разпуснат армиите си. Не се подчинява единствено Артабаз, сатрап на Хелеспонтийска Фригия и върховен главнокомандващ на цялата малоазийска армия. Към него се присъединява сатрапът на Мизия Оронт. Въстанието е подкрепено и с атинска войска под предводителството на Харес, но А. заплашва с нападение над Елада и войската е отзована, а Атина признава независимостта на Хиос, Кос, Родос и Бизантион. През 352 г. пр. Хр. въстанието е потушено. Артабаз бяга при македонския цар Филип ІІ, а Оронт се предава. В 350 г. пр. Хр. А. ІІІ се опитва да превземе Египет, но фараонът Нектанеб ІІ, подкрепян от елински наемници, начело с атинския пълководец Диофант и спартанеца Ламий, успява да отблъсне нападението. През 349 г. пр. Хр. въстават финикийските градове, начело с Тенес, цар на Сидон, който се обръща за помощ към Египет. Военните действия се пренасят на територията на персите в Киликия, Юдея и Кипър. През 345 г. пр. Хр. А. ІІІ започва настъпление срещу Сидон. Въстанието е потушено заради предателство на сидонския цар и на елинския наемник Ментор. Въпреки това Тенес е екзекутиран, а елините преминават на служба при персите. Потушени са въстания също в Кипър и Саламин, след което персийският цар се заема енергично да възстанови Ахеменидската империя в предишните й велики граници. През 342 г. пр. Хр. завладява цял Египет и възстановява властта на персите над египетския трон (31-ва династия фараони). Градове и крепостни стени са разрушени, а храмовете разграбени. До края на живота си А. ІІІ успява да възстанови границите на империята в почти пълния й размер. Постига контрол над Източната част на Средиземно море и над много от островите от Атинската морска империя. Полага усилия за потискане възхода на македонското царство, с което се оказва косвен съюзник на одриския цар Керсеблепт в Югоизточна Европа. В 341/340 г. пр. Хр. подпомага финалния опит на последния голям тракийски цар Керсеблепт в борбата за запазване на независимостта на неговото Одриско царство, както и на полиса Перинт, чрез въоръжаване на армия срещу домогванията на македонския цар Филип ІІ. В края на царуването си Филип ІІ се опитва да подготви инвазия срещу Персия, но не е подкрепен от Атина. А. ІІІ прави промени в религиозния живот като въвежда към поклонението на Ахурамазда божествата Митра и Анахита, с което се оформя идеята за божественото триединство. Пуска в обръщение голяма емисия от сребърни имитации на атинска монета. В 338 г. пр. Хр., с помощта на придворния лекар, е отровен от придворния евнух Багоас/Богес, а голяма част от семейството му е избито.

Артаксеркс IV (Арс) (337 – 336 г. пр. Хр.), (стперс. Artaxšaçrā , със значение чието царуване е чрез истината, стгрц. Ἀρταξέρξης). По-малкият син на Артаксеркс ІІІ и Атоса. В гръцките извори е известен като Арсес, но от Ктесий и от надпис върху глинен съд от Самария, се знае, че при интронизацията приема името А. ІV. Заема престола неочаквано след убийството на баща му и на голяма част от семейството му от главния везир и евнух Багоас/Богес. Той поставя на престола сина му Арсес (А. ІV), който смята, че може лесно да контролира. В неговите ръце царят е марионетка за около две години. Под влиянието на някои недоволни придворни А. ІV започва подготовка за убийството му, но везирът го изпреварва. Царят е отровен, а семейството му избито. Основна грижа по време на краткото му царуване са военните действия на запад с македонския владетел Филип II. През 338 г. пр. Хр. Египет, начело с Хабабаш отново постига независимост. Възползвайки се от това през пролетта на 336 г. пр. Хр. македонският цар Филип ІІ изпраща 10 000 армия в Мала Азия, начело с Парменион под предлог, че освобождава елинските градове от персийско робство. Няколко града възторжено посрещат войската. Персите изпадат в затруднение след внезапната смърт на Ментор Родоски, главнокомандващ войските на Западна Мала Азия. Въпреки краткото му царуване, в Персия царят е ненавиждан, дори в един вавилонски надпис името му е свързано с проклятие. На престола е поставен неговия братовчед Дарий (Дарий ІІІ).

Дарий III (Кодоман) (335 – 330 г. пр. Хр.), (стперс. Dārayavahuš, със значение „държащ доброто”, „добронравен”, стгрц. Δαρεῖος, лат. Darius). Заема престола на 45 години. Представител на страничен клон на царския род (братовчед на Артаксеркс ІV). Син на Арсам Останан и Сигигамбис. Внук на Дарий ІІ и съпруг на Статира. От децата му са известни синовете Сасан І и Охус, и дъщерите Статейра и Дрипетида. До поемането на властта е сатрап на Армения с име Кодоман. Поставен е на престола от придворни, след убийството на братовчед му и семейство му от главния везир евнухът Багоас/Богес. В началото на царуването си потушава вълнения в Египет и отново го присъединява към Персийската държава. На него се пада горчивата участ да е последният законен цар на Ахеменидската държава. След убийството на Филип ІІ (336 г. пр. Хр.), престолът на македонската държава е зает от сина му Александър, известен като Александър ІІІ Велики. Още на следващата година той започва подготовка за война с Персия. Отзовава в Европа изпратения през 338 г. пр. Хр. от баща му Филип ІІ Парменион с 10 000 армия в Мала Азия и през 334 г. пр. Хр. го връща в Анатолия, през Дарданелите, начело на 35 000 армия и 160 кораба, предоставени от елинските съюзници. Персите не успяват да отразят удара. Александър слиза в Илион (Троя), за да се присъедини към основната армия. Предводителят на елинските наемници при персите Мемнон (брат на Ментор Родоски), ги съветва да се изтеглят дълбоко в сушата и да унищожават всичко след себе си (скитската тактика при Дарий І), но сатрапите решават да дадат генерално сражение. Първото сражение е при р. Граник (близо до брега на Хелеспонта), в което сатрапът на Лидия и Йония Спитридат ранява с копие Александър, но македонската кавалерия решава изхода на битката. Армията на Дарий изоставя на бойното поле елинските наемници, от които 2 000 са пленени и много избити. След завземането на морските бази по малоазийското крайбрежие, Александър се отправя към Сарди, столицата на Лидия, дадена му без бой. След нея се присъединяват също Фригия и елинските градове. За разлика от баща си, Александър поддържа демокрацията. Среща съпротива единствено в Халикарнас и Милет. Лятото на 333 г. пр. Хр. Александър навлиза в Киликия, където местния сатрап се придържа към тактиката препоръчвана от Мемнон. Александър обаче оставя болните и ранените в Иса и преминава по южното крайбрежие към Сирия, докато в същото време Д. се придвижва от север и достига Иса, където избива ранените от македонската армия. Македонският цар незабавно се връща за среща с персийската армия (октомври 333 г. пр. Хр.). Александър начело на тежката кавалерия разбива десния фланг на персийската пехота и се насочва към центъра на помощ на елинските наемници. След пробив се отправя директно към Д., който слиза от колесницата, захвърля царските отличителни знаци, за да не го разпознаят и, яхайки кон, бяга от бойното поле преди края на битката. Персите отстъпват в безпорядък. В плен на македоните попада семейството на царя – майка, жена, две дъщери и малолетния му син. След поражението Персия губи цяла Мала Азия. Александър се отправя към Сирия и Финикия, за да унищожи базите на персийския флот. Някои градове се предават сами, дори в ръцете на македоните попада походната хазна на Д. ІІІ (2 600 таланта – ок. 78 тона сребро). Царят праща писмо, в което моли за сключване на договор за съюз и дружба, и за освобождаване на семейството му, но Александър отказва. Докато македонският цар обсажда Тир, персите, начело с Набарзан правят опит да си върнат Мала Азия, но Антигон, назначен от Александър за сатрап на Фригия, ги разбива. При това положение Д. ІІІ е готов да отстъпи земите на запад от Ефрат и да даде за жена дъщеря си Статейра (вече в плен на македоните), както и да плати откуп в размер на 10 000 таланта сребро. Македонският цар отново отказва. След жестока разправа с опълчилите му се жители на Тир, Александър се насочва към Египет (есента на 332 г. пр. Хр.). Съпротива оказва само Газа, а жителите й също са жестоко наказани. Сатрапът на Египет Мазак се предава без бой. В Сирия за наместник е назначен Андромах, но жителите на Самария го убиват. Като разбират за настъпването на македонската армия част от тях се скриват в пещера в пустинята Вади-Далиа, но са избити до крак. Докато македоните се предвижват през Ефрат и Тигър, Д. ІІІ подготвя нова войска с подобрени колесници и със слонове. Срещата на двете войски е при Гавгамела (1 окт. 331 г. пр. Хр.). Въпреки че в началото персите имат частични успехи, Д. ІІІ отново бяга от полесражението, което обръща войската в бягство. Царят, заедно с някои от сатрапите и част от войската се оттегля в Мидийската столица Екбатана. Сатрапът на Вавилон Мазий, който се отличава в битката, се оттегля в своята сатрапия и посреща македонските воини като освободители, а Александър го оставя на поста наместник на Вавилон. В 330 г. пр. Хр. е превзета Суза, след нея Персида с Персеполис и Пасаргада – ядрото на Ахеменидската държава. Персеполис е разграбен, с изключение на дворците и богатствата в тях. За превозването им във Вавилон използват 10 300 камили. В края на май 330 г. пр. Хр. Александър в нетрезво състояние с факла подпалва двореца на Ксеркс. Когато македонската войска се насочва към Мидия, Д. ІІІ бяга в Източен Иран, като се надява да използва силите на Бактрия и други средноазиатски области, но е застигнат по пътя от Мидия за Партия (при дн. град Натанз). Дарий ІІІ е убит (329 г. пр. Хр.) от тримата сатрапи – Бесос, Сатибарзан и Барзентес, които успяват да се измъкнат. Има сведение, че пронизаният с копия персийски цар в предсмъртния си миг дал благословията си на македонския цар пред Поликрат. Александър взима царския пръстен, покрива го с плаща си, и изпраща тялото му в Персеполис, за да бъде почетен с царско погребение. Жени се за дъщеря му Статейра през 324 г. пр. Хр. в Опис, с което узаконява властта си над Персия.

Артаксеркс V (Бесос) (330 – 329 г. пр. Хр.), (стперс. Artaxšaçrā , със значение „чието царуване е чрез истината”, стгрц. Ἀρταξέρξης). Сатрап на Бактрия на име Бесос, който се обявява за цар след смъртта на Дарий ІІІ. Не е пряко свързан с царската кръвна линия. Включен е в списъка на царете от Ахеменидската династия, защото с него приключват опитите за възстановяване на Ахеменидската империя. В битката при Гавгамела предвожда бактрийските военни части. Участва в заговор за убийството на Дарий ІІІ, заедно със сатрапите Сатибарзан и Барзентес. Те пленяват персийския цар с намерение да го предадат на македоните, но Александър ІІІ Велики не се отказва да ги преследва. Тогава го убиват и успяват да избягат. Бесос се оттегля в  Бактрия, където се обявява за цар като приема името Артаксеркс V. Поддържан е от персийски придворни, които са за решителен военен отпор на Александър. През пролетта на 329 г. пр. Хр., след сериозна подготовка македонският цар нахлува през Хиндокуш в Бактрия. А. V отстъпва в Согдиана зад р. Окс (дн. Амурдаря). Александър го последва. Тъй като няма местната подкрепа, лесно попада в ръцете на Птолемей Лаг. А. V е наказан по начина, по който персийските владетели наказват метежниците. Отрязват носа и ушите му и, окован без дрехи, го екзекутират. Има противоречиви сведения за мястото и начина на неговата екзекуция. Според Курций Руф, е екзекутиран на мястото, където е убит Дарий, а според Ариан, е измъчван и след това е обезглавен в Екбатана. Плутарх предполага, че след съд в Бактрия е привързан към върховете на две дървета и разполовен. А. V управлява само една година.



Извори:

Херодот. История. ч. І. София, 1996; ч. ІІ. София, 1990 (прев. П. Димитров).

Тукидид. Тукидид. История на Пелопоннеската война. София, 1979 (прев. М. Мирчев).

Ксенофонт. Анабазис – В: Ксенофонт. Исторически съчинения. София, 1984, 21-203 (прев. М. Мирчев).

Плутарх. Сравнителни жизнеописания: Темистокъл, Аристид, Перикъл) – Сравнительные жизнеописания (пер. В. А. Алексеева). Москва, 2008. 1263 с.

Диодор Сицилийский. Историческая библиотека. Ч.1-6 (пер. И. А. Алексеева. Санкт Петербург, 1774—1775.

Ктесий. История на ПерсияCtesias. History of Persia. Tales of the Orient. Lloyd Llewellyn-Jones and James Robson. Routledge, 2010. 253 p. (Routledge Classical Translations); Ктесий. О Персии (отрывок). Об Индии [в пересказе Фотия]. – Древний Восток в античной и раннехристианской традиции. Москва, 2007. с. 31-38.

Корнелий Непот. Биографии на Милтиад и Темистокъл – Биографии знаменитых полководцев Корнелия Непота (пер. И. Е. Тимошенко). Киев, 1883, 156 с.).



Литература:

Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы . Москва, 1985. 319 с.

Данов, Хр. Херодот като извор за историята на Тракия, Македония, Пеония и Западното Черноморие. – ГСУИФФ, 32, 8,1935-36, 1-106.

Данов, Хр. Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на ІХ до началото на ІІІ в. пр. н. е. София, 1969.

Йорданов, К. Ahaemenido-Thracica: опити за политически и административен контрол (ок. 515 – 446 г. пр. Хр.). – История, 5, 2003, 21-34.

Кайлер, Янг-мл. Т. Укрепление державы и достижение пределов ее роста при Дарии и Ксерксе. – Персия, Греция и Западное Средиземноморье ок. 525 – 479 гг. до н. э. Москва, 2011. с. 72-142.

Фол, Ал. Политическа история на траките (края на второто хилядолетие – до края на пети век преди новата ера). София, 1972, 216 с.

Хэммонд, Н. Поход Ксеркса . – Кембриджская история древнего мира. Т. IV: Персия, Греция и Западное Средиземноморье ок. 525 – 4 79 гг. до н. э. Москва, 2011. с. 619-704.

Briant, P.,  Kuhrt, A., Root, M. C., Sancisi-Weerdenburg, H., Wiesehöfer, J. Achaemenid History. Bd. 1 ff. Leiden, 1987 ff.

Briant, P. Darius. Les Perses et lEmpire. Decouvertes Gallimard. Paris, 1992.

Briant, P. Histoire de lempire perse. De Cyrus à Alexandre. Paris, 1996.

Briant, P. From Cyrus to Alexander: A History of the Persian Empire, Eisenbrauns 2002.

Brosius, M. The Persians. London, 2006.

Burn, A. R. Persia and the Greeks. In: The Cambridge History of Iran, Volume 2. Cambridge University Press, 1985.

Cook, J.  M. The Persian Empire. New York, 1983.

Curtis, V. S., Stewart, S. Birth of the Persian Empire. London-Middle-East-Institute at SOAS and British Museum. London, 2005.

Dandamaev, M. A. A Political History of the Achaemenid Empire. Brill, Leiden, 1989.

Peter, G. The Greco-Persian Wars. University of California Press, 1996.

Hinz, W. Darius und die Perser. Eine Kulturgeschichte der Achämeniden. 2 Bd., Holle, Baden-Baden, 1976.

Jacobs, B., Rollinger, R. Der Achämenidenhof / The Achaemenid Court. Wiesbaden 2010.

Koch, H. Es kündet Dareios der König. Vom Leben im persischen Großreich. Philipp von Zabern. Mainz, 1992.

Schmitt, R. Achaemenid Dynasty. – In: Ehsan Yarshater: Encyclopædia Iranica, Band 1(4), Abs. a109, Stand: 15. Dezember 1983, eingesehen am 14. Juni 2011.

De Souza, Ph. The Greek and Persian Wars 499–386 BC, Volume 36 of Essential histories. Osprey Publishing, 2003.

Trümpelmann, L. Zwischen Persepolis und Firuzabad. Sonderband zur Antiken Welt. Mainz, 1992.

Wiesehöfer, J. Das antike Persien. Von 550 v. Chr. bis 650 n. Chr. Düsseldorf, 2005.



[Веселка Манавска]