Пътуване във времето

Пътуване във времето

понеделник, 28 декември 2015 г.

Ахемениди

(Ἀχαιμένης, стперс. Haxāmaniš)

Царска династия в древна Персия, назована по името на легендарния й основател цар Ахeмен, просъществувала от VІ до ІV в. пр. Хр. вкл. Религия – Зороастризъм, с върховен бог Ахурамазда.

Съдържание:
Ахемениди
Персийските царе до Александър ІІІ Велики (списък)
Ахемен
Тейспес/Чишпиш
Кир І
Камбиз І
Кир ІІ
Камбиз ІІ
Дарий І
Ксеркс I
Артаксеркс I
Ксеркс II
Согдиан
Дарий II (Охус)
Артаксеркс II.
Артаксеркс III (Охус)
Артаксеркс IV
Дарий III (Кодоман)
Артаксеркс V (Бесос)
Извори:

Ахемен (Haxāmaniš) вероятно между 705 – 675 г. пр. Хр.
Царе на Аншан
Тейспес/Чишпиш (Cišpiš) вероятно между 675 – 640 г. пр. Хр.
Кир I (Kuruš) вероятно между 640 – 580 г. пр. Хр.
Камбиз I (Kambujiya) 580 – 559 г. пр. Хр.
Кир II (Kuruš) 559 – 530 г. пр. Хр. (Цар на царете)
Царе на Персия (529 – 359 г.пр. Хр.);
27-ма династия на Египет (529 – 399 г. пр. Хр.)
Камбиз II (Kambujiya) 529 – 522 г. пр. Хр.
Дарий I (Dārayavahuš) 522 – 486 г. пр. Хр. (Цар на царете)
Ксеркс I (Xašayārša) 486 – 464 г. пр. Хр.
Артаксеркс I (Artaxšaçrā) 464 – 424 г. пр. Хр.
Ксеркс II (Xšayārša) 424 г. пр. Хр.
Согдиан (Sogdyāna) 6 месеца през 423 г. пр. Хр.
Дарий II (Охус) (Dārayavahuš) 423 – 404 г. пр. Хр.
Артаксеркс II (Artaxšaçrā) 404 – 358 г. пр. Хр.
Царе на Персия (358 – 330 г. пр. Хр.);
31-ва династия на Египет (342 – 332 г. пр. Хр.)
Артаксеркс III (Artaxšaçrā) 358 – 338 г. пр. Хр.
Артаксеркс IV (Artaxšaçrā) 337 – 336 г. пр. Хр.
Дарий III (Кодоман) (Dārayavahuš) 335 – 330 г. пр. Хр.
Артаксеркс V (Бесос) (Artaxšaçrā ) 330 – 329 г. пр. Хр.
329 г. пр. Хр. – Александър III Велики.

(вер. между 705 – 675 г. пр. Хр.)
(стперс. Haxāmaniš, стгрц. Ἀχαιμένης).
Легендарен основател на иранската персийска династия на Ахеменидите. Родоначалник на Пасаргадите, водещ клан от десет (или петнадесет) уседнали ирански (арийски) племена. Предполага се, че идват от Централна Азия, след отделянето им от номадите турани. В науката се приема, че към ХV в. пр. Хр. населяват земите на днешен Източен Иран. В изворите А. не е назоваван с титлата цар. Като родоначалник на род той е споменат единствено в Бехистунския надпис на Дарий І. В известния цилиндър на Кир ІІ (559 – 530 г. пр. Хр.), липсва. Върху тухли в Пасаргада обаче, има надписи, правени по заповед на Кир ІІ, които гласят Аз Кир, царят на Ахеменида и Кир, Великият цар на Ахеменида, т. е. земята на А. Въпреки това има предположение, че А. е митичен родоначалник, а не действителен пряк предшественик на персийските царе. Има съмнения, че той изкуствено е поставен в Бехистунския надпис от Дарий І, заради необходимостта да обоснове божествения си царския произход, но е факт, че от този момент всички персийски владетели извеждат потеклото си от А. В асирийски надпис от времето на цар Сенахирим (691 г. пр. Хр.), се споменава, че асирийският цар почти отблъсква нападение на Parsuamash и Anzan (Аншан), вероятно подкрепяни от еламитите. Според друго предположение, А. е един от предводителите на персите при отвоюването на Аншан от асирийците. Градът е важен и много древен религиозен център, в който, подобно на Вавилон, жреците са избирали (узаконявали) еламските царе. Тейспес (675 – 640 г. пр. Хр.), е първият цар с титла „цар на Аншан”, известен от изворите, което означава, че е религиозно узаконен (легитимен). Титлата е носена от всички царе след него до Кир ІІ включително, когато е заменена с „цар на Персия”.
По време на царуването на Ахемемен, в Мидия, с помощта на скитите, възниква друго иранско царство, с център Екбатана – това на мидите, основано от Дейок (670 – 647 г.пр.Хр.). Скитите нахлуват от към Кавказ и в 674 г.пр.Хр. подкрепят въстание на мидите срещу Асирийската империя (673 – 670 г.пр.Хр.). При царуването на Тейспес то се увенчава с успех, но персийските царе са принудени да приемат върховенството на Мидийското царство.
Елинските автори предават легендарни сведения за А., като например, че е издигнат от орел. Платон го идентифицира с Перс, внук на Зевс и син на етиопската царица Андромеда и Персей, но късните автори смятат, че става дума за различни лица. Персийски и гръцки източници съобщават, че е наследен от сина си Тейспес/Чишпиш.
Веселка Манавска

(675 – 640 г.пр.Хр.)
(стперс. Cišpiš, стгрц. Τεΐσπης).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Баща на Кир І и Ариарамнес, дядо на Камбиз І. В цилиндъра на Кир ІІ царят е представен като негов потомък, но по-ранни предшественици не са споменати. Определен е като наследник на Ахемен в Бехистунския надпис, вероятно по политически причини. Други споменавания в надписи няма, но според генеалогията, представена в надписа, другият му син Ариарамнес е дядо на Дарий І. Т./Ч. окончателно завладява и заселва южната част на Елам с древната му религиозна столица Аншан (в югоизточната част на Елам), като именува завладяната земя Парсуа (Фарса), което дава името перси на подвластното му население и името на езика, на който говорят (фарси). Той е първият известен персийски цар, който носи титлата Цар на Аншан, носена от персийските царе до Кир ІІ (559 – 529 г.пр.Хр.). От тази територия започва масираната експанзия на персийските царе, довела до превръщането на държавата в империя при Кир ІІ. По време на царуването на предшественика му Ахемемен, в Мидия, с помощта на скитите, възниква друго иранско царство, с център Екбатана – това на мидите, основано от Дейок (670 – 647 г.пр.Хр.). Скитите нахлуват от към Кавказ и в 674 г.пр.Хр. подкрепят въстание на мидите срещу Асирийската империя (673 – 670 г.пр.Хр.). По време на Т./Ч. въстанието се увенчава с успех, а персите признават върховенството на Мидия. Покъсно при мидийския цар Фраорт (647 – 625 г.пр.Хр. ) миди и перси, водят непрекъснати битки срещу скитите. Мидийското царство и персите поддържат добри отношения чрез династически бракове. Пряк наследник на Т./Ч. е синът му Кир І.
Веселка Манавска

(вероятно между 640 – 580 г.пр.Хр.)
(стперс. Kuruš, стгрц. Κàρος, с предполагаемо значение „слънцеподобен”).
Персийски цар от династията на Ахеменидите, с титла цар на Аншан. Син на Тейспес/Чишпиш и пряк законен наследник на царската власт. Баща на Аруку и Камбиз І. Според слухове, управлението на царството е поделено с брат му Ариарамнес (дядото на Дарий І) – единият царува в Аншан, а другият във Парсуа, като васален владетел. Датировката на събитието е неясна. В науката още се проучва идентификацията на монарх, известен като Кир Парсумас. В надпис от 639 г. пр. Хр. пък се споменава, че асирийският цар Ашурбанипал (669 – 627 г. пр. Хр.) побеждава Елам и няколко свои бивши съюзници, сред които е и К. І. Синът му Аруку е изпратен в Асирия, за да засвидетелства почит към царя и повече нищо не се знае за него. След смъртта на Ашурбанипал, К. І продължава да отдава почит на наследниците му, но междувременно влиза в съюз с царете на Мидия и Вавилон – Киаксар (623 – 585 г. пр. Хр.) и Набополасар (658 – 605 г. пр. Хр.), с които през 614 – 612 г. пр. Хр. заедно завладяват Ниневия и Ашур, и слагат край на Асирийската империя. Мидия и Вавилон си поделят завладените земи, а К. І остава васален владетел на Мидия. През 595/594 г. пр. Хр. Киаксар се справя със скитската заплаха, като поканил скитите на пир и, когато се напили, наредил да ги избият. Следва опит за подчинение на Лидия, но заради настъпилото слънчево затъмнение по време на битката при р. Халис (28 май 585 г. пр. Хр.), Киаксар подписва мирен договор с царя на Лидия Алиат. К. І завършва дните си подчинен на мидийския цар Астиаг (584 – 550 г. пр. Хр.). Наследен е от сина си Камбиз І.
Веселка Манавска

(580 – 599 г.пр.Хр.)
(стперс. Kambujiya,стгрц. Καμβύσης).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Роден ок. 600 г.пр.Хр. По-малкият син на Кир І и баща на Кир ІІ. Брат на Аруку и внук на Тейспес/Чишпиш. От генеалогията на Дарий І са известни чичо му по бащина линия Ариарамнес и братовчед му Арсамес. Женен е за принцеса Мандана, дъщеря на суверена му мидийския цар Астиаг и за принцесата на Лидия Арюенис. Мандана е внучка, както на мидийския цар Киаксар, така и на лидийския цар Алиат ІІ (619–560 г.пр.Хр.). Името на К. І преди заемането на престола, според Николай от Дамаск, е Атрадатес. Поради кроткия му нрав, Астиаг го избира за зет, тъй като не счита, че е заплаха за него. Умира след раняване на персийската граница, където воюва заедно със сина си Кир срещу тъста си Астиаг. Известно е, че е погребан с почести за цар. Наследен е от сина си Кир ІІ.
Веселка Манавска

(559 – 530 г. пр. Хр.)
(стперс. Kuruš; стгрц. Kàroj, предполагаемо значение „слънцеподобен”). Известен на елините още като Кир Стари
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Вероятно е роден около 600 г. пр. Хр. Син на Камбиз І и мидийската принцеса Мандана, дъщеря на мидийския цар Астиаг (584 – 550 г. пр. Хр.), съпруг на Касандана от Персия, от която има синове – Бардис и Камбиз ІІ, и дъщери – Атоса и Артюстоне (съпруги на бъдещия цар Дарий І). Вероятно има и други деца, защото Херодот разказва, че синът му Камбиз се жени за две от сестрите си и по време на Египетския поход убива едната – Роксана [Hdt. 3, 31 и 32]. Животът на К. ІІ е описан от Херодот, а неговият идеал за управление е представен в Киропедия на Ксенофонт и е приет за идеал на част от елинската аристокрация.
Детството на К. ІІ е обвито в легенди. Една от тях е разказана от Херодот [І, 107-108]. Версията е предадена и от Ксенофонт в „Киропедия” [І, 2, 1; І, 4, 25], а също от Цицерон [De Divinatione. 23, 01,46], преповторена е от Дион, Диодор Сицилийски, Страбон и Юстин. Според пророчество, дъщерята на мидийския цар Астиаг – Мандана, щяла да роди син, който да го свали от престола. Изплашен Астиаг я омъжил за знатния персиец Камбиз, който му изглеждал безобиден. Когато Мандана родила син, маговете повторили предсказанието. Астиаг заповядал на своя велможа Харпаг да убие тайно детето. Той обаче прехвърлил тази задача на пастира Митрадат. Тъй като неговото дете по същото време умряло при раждането, пастирът го подменил с К. На десетата му година, когато си играели, децата го избрали за свой цар. Само синът на знатния мидянин Артенбар се засегнал и отказал да се подчинява на прост пастир, но К. ІІ наредил да го набият с бич. Постъпката му била докладвана в двореца, а там станало ясно, че той е внук на царя и син на Мандана. Маговете успокоили Астиаг, че пророчеството вече се било изпълнило и той прибрал момчето при себе си. Харпаг обаче бил наказан жестоко, като убили синовете му и нагостили с тях баща им.
Друга версия е дал Ктезий, предадена и допълнена от Николай от Дамаск. Според нея К. ІІ не бил нито внук на Астиаг, нито един от Ахеменидите, а човек от номадското племе Марди (Mardi). Баща му Атрадат бил принуден да стане бандит, а майка му (Argoste), пасяла кози. Когато заченала, сънувала, че синът й ще стане цар на Азия. Тя родила дете, което станало слуга в двора на Астиаг и стигнало до кралски виночерпец. Царят го изпратил да потуши бунт на кадусианите, но вместо това, К. въстанал и превзел мидийския престол [Jacoby. Fragmente IIA, pp. 361-364, № 66]. Тази версия противоречи на сведението на Херодот и е опровергана от намерени на различни места надписи с титлите и генеалогията на К. Това вероятно е мидийска пропагандна версия за дискредитирането му. Тя е надеждна само в някои детайли.
Когато К. ІІ наследил баща си на персийския трон, той, според Дион, бил на 40 и след това управлявал 30 години. Харпаг го убедил да въстане срещу Астиаг. В 553 г. пр. Хр. той организира въстание срещу своя сюзерен, дядо си. С това легендата свършва и започва историята. Събитията са предадени у Херодот [І, 123-128]. Когато Астиаг чул, че К. готви въстание, му изпратил по куриер призовка за съд. Той отказва да се яви. Харпаг е изпратен с войска срещу него, но минава на негова страна. Николай от Дамаск предава една версия на Ктезий. Според нея, един коняр на име Ойбарас подтикнал К. да вдигне бунт. Войната се проточва 3 години с променлив успех. Накрая след двудневна битка, К. побеждава. Астиаг бяга в Екбатана, където е предаден от своите велможи, но е пощаден. Мидия е сразена и включена в състава на новото Ахеменидско царство. К. ІІ нарежда хазната на Мидя да се прехвърли в Пасаргада (Jacoby. Fragmente IIA, pp. 365-370, № 66). За да узакони правата си над мидийския престол обаче, е необходимо да има права за наследяване по женска линия. Спешно се налагало да се ожени за Амютис (Amytis), дъщеря на Астиаг, но тя била женена. Според Ктезий, К. ІІ екзекутирал нейния съпруг Спитама. Оженил се за нея и така легитимирал правата си над престола. Подобен акт на женитба наблюдаваме и при Дарий І, който също се жени за две от дъщерите на К. ІІ – Атоса и Артюстоне. Обичаят е много древен и вероятно има връзка със сакрализацията на царската власт. Подобна традиция с изискване на майчино върховенство по кръвна линия е запазена и днес при евреите, които не признават дете от смесен брак за еврейче, ако майката не е еврейка, независимо от това, че носи еврейско име. У Ксенофонт Киропедия са предадени две версии за този бунт [VІІІ, 5, 17-19], където е засегнат проблемът за легитимацията. Според текстът, тогава цар не бил Астиаг, а Киаксар (623 – 585 г. пр. Хр.), чиято дъщеря е омъжена за К. ІІ, като по този начин той получава царството като зестра. Но в Анабазис [III, 4, 11] авторът си противоречи със сведението, че Екбатана е завладяна със сила от персите, заради което мидийската титла „Велик цар, цар на царете, цар на земите”, преминава автоматично към К. Потвърждава го и фактът, че след победата персийският двор е оцветен по мидийски.
Версията, предадена от Херодот е потвърдена от вавилонски източници, което я прави исторически най-надеждна. В цилиндъра от Сипар се говори, че на третата година от царуването на Набонид (556 – 539 г. пр. Хр.) бог Мардук подтикнал К. (Kuras), цар на страната Аншан да се вдигне срещу медите. С малка армия той решително победил войските на уманмандите (Unmanmanda) и окован го завел в страната си (Langdon, p. 220, col. 1 ll. 26-32). Вавилонски хроники също потвърждават думите на Херодот, както и сведението за прехвърлянето на хазната от Екбатана в Аншан. К. ІІ приема титлата „Цар на царете”. Запазени са няколко варианта на царската титулатура. Два надписа предават следното: 1. Аз съм цар Куру, един от Ахеменидите, Куру, Великият цар на Ахеменидите; 2. Куру, Великият цар, син на цар Камбуджия, един от Ахеменидите (Kent, Old Persian, p. 116, cf. Nylander). В надпис от Ур е изписано Кураш (Kuras), цар на всички по света, цар на Аншан (Gadd at all № 194 ll. 1-13). В цилиндъра на Кир от Вавилон пише Кир, син на Камбиз, Великият цар на Аншан … на рода, (който) винаги (изпълняваше) царуване (Bergen, pp. 197-198, ll. 20-22).
Победата над Мидия през 550 г. пр. Хр. отваря път за завладяване и подчиняване на всички малки и големи царства в региона – на запад до Средиземно море и Хелеспонт, а на изток до река Инд. Първоначално почти без съпротива К. ІІ покорява Партия, Урарту и Източна Анатолия. Хиркания доброволно приема суверенитета на персите. В 547 г. пр. Хр. срещу него се изправя прочутия с богатството си лидийски цар Крез. Събитията са разказани от Херодот [І, 69-91]. В Кападокия Крез превзема град Птерия на р. Халис и организира военен лагер, като база за превземане на цялата област. К. ІІ незабавно потегля натам. Следва страховита битка, но до падането на нощта силите са равностойни и войските се разпръскват. К. благоразумно се оттегля и започва трескаво да се готви за отпор. За да предотврати масираната дипломатическа подготовка на Крез, персийският цар нахлува светкавично в Лидия с малка, но стегната армия. В 546 г. пр. Хр. Неговата 50 хил. армия се изправя срещу два пъти превъзхождащ го противник в равнината Тимбра. Там младият цар прилага нова за военната история тактика. Вместо в линеен строй, той подрежда войските в квадрат. На първа линия разполага кавалерия и тежка пехота, а зад тях стрелци и лека пехота. За да обхване карето, лидийският строй се разтегля прекомерно, а стрелците от втора линия не им позволяват да нападат фронтално. В решителния момент К. ІІ пуска ударни отряди, които да унищожават противника на групи. Това го дезорганизира и дава възможност за масирана атака на кавалерията по фланговете. След нея следва мощна атака на пехотата. Лидийската войска е разгромена, а Крез побягва към Сарди. К. без да се бави превзема столицата и пленява царя. С победените персийският цар постъпва мъдро. Не подлага завоюваните земи на опустошение. Крез е помилван, а войниците му са зачислени в персийската армия. Така си изгражда образа на грижовен баща на своите поданици и получава тяхната подкрепа. Това е негова запазена марка, която му осигурява спокойствие и мир в царството до неговата смърт. За наместник на завладяната територия поставя Харпаг, който без да се бави, завладява елинските градове по крайбрежието на Мала Азия, с което приключва завладяването на Анатолия.
Следва завладяване на земи на изток от Парсуа, сърцето на Персия. В периода 545 – 539 г. пр. Хр. към територията на царството са приобщени Дрангиана, Маргиана, Хорезъм, Бактрия, Согдиана, Хедрозия, Арахосия и Гандахара. За да стане владетел на света, на К. ІІ му предстои да завладее Вавилонската империя, която обхваща териториите на Месопотамия, Сирия, Финикия, Палестина и част от Арабския полуостров. Започва поетапно откъсване на нейни территории с цел тя да бъде изолирана от света. Процесът е подпомогнат от недоволство срещу религиозните реформи на вавилонския цар Набонид (556 – 539 г. пр. Хр. ), и неговото авторитарно управление. Набонид е от арамейски произход и, в стремежа си да обедини арамейските племена срещу персите, налага арамейски култове в противовес на традиционните вавилонски култове. Недоволни от него са както жречеството, така и местната вавилонска аристокрация, някои от които са склонни на сделка с К., срещу запазване на привилегиите им. В добавка към това сред населението се шири апатия и вярата, че К. е по-добрият владетел. В 540 г. пр. Хр. Персийският цар започва поход срещу Вавилон. Към войската му се присъединяват много недоволни аристократи. За да избегне атака при Мидийската стена (мощен укрепителен вал между Тигър и Ефрат), той отклонява водите на р. Хинд (дн. р. Дияла). Заради тази случка, Херодот (І, 189), го представя като капризен и вманиачен деспот, но тази практика на мащабни строителни начинания по реките има дълбоки традиции в този район. Елинският автор предава, че един от белите свещени коне на царя се удавил при опита да премине реката. К. се ядосал и й се заканил, че ще я направи толкова малка, та жени да могат да минават по нея без да си намокрят коленете, и наредил на войската да прокопае 360 канала. На следващата пролет тръгва към Вавилон. Големите градове Борсипа и Сипар отказват да подкрепят Набонид, и така. отварят пътя към града. Вавилонският цар очаква сблъсъка при гр. Опис на р. Тигър. К. Изпраща един отряд към града, а с войската напада вавилонците в гръб. Понеже пътят към Вавилон е отрязан, Набонит бяга в Борсипа. Сипар се предава, а след него и столицата се предава без бой. Подробни сведения за събитията няма. Запазени са само легенди. В глава пета на Книга на пророк Даниил е предаден алегоричен разказ за случилото се. На пир с 1000 големци Валтазар (син на Набонид), заповядал да донесат заграбените от дядо му Новохудоносор свещени златни и сребърни съдове от храма на Ерусалим, за да пият вино всички, в това число жените и наложниците му. Те пиели и възхвалявали идолите от злато, сребро, мед, желязо, дърво и камък. На стената се появили пръсти, които написали нещо на неразбираем език. Валтазар се уплашил и повикал всички баячи да разтълкуват написаното, но никой не се справил. Тогава царицата-майка Никторис го посъветвала да повика Даниил. Той се отказал от всички предложени му подаръци и почести, но разчел надписа, като му припомнил беззаконията и оскверняването на храмовите съдове. Надписът гласял „Мене, мене, текел, упарсин”, което значело „премерено, претеглено, пресметнато”. Мъдрецът му разяснил думите като божие предсказание за неговата обреченост. През нощта Валтазар бил убит, а Вавилон паднал. К. е посрещнат тържествено от цялото население. Като разбрал за събитията, Набонит се предал. Вместо да бъде наказан, е изпратен за сатрап на Караман, източно от Иран. Персийският цар възстановява традиционното богослужение и номинално оставя за цар на града сина си Камбиз, който имал подготовка за жрец. Земите на запад от Вавилон доброволно се предават, заедно с част от Арабския полуостров.
Управлението на такава огромна многоетнична държава му се удава благодарение на проявата на владетелска търпимост към покорените народи и религиите им, както и отваряне на възможности за стопанско развитие. Той предоставя властта на местните аристокрации, с което си осигурява спокойствие в завладените територии. Освобождава юдеите от вавилонски плен и възстановява Йерусалим, като така си осигурява тяхната подкрепа, срещу заговорите на разложената и корумпирана персийска аристокрация. Изгражда сложна мрежа от пътища и въвежда успешен модел на централизирана държава, чрез сатрапии, работещи в полза на поданиците. К. ІІ организира административно управлението като разделя държавата на четири главни области – Пасаргада, Вавилон, Суза и Екбатана. Регионалната им автономия е подкрепена финансово с организиране на система от сатрапии. Сатрапията е административна единица, организирана на географски принцип, ръководена от сатрап (цар/губернатор), който е с васални функции към главната местна власт и се отчита пред нея. Главната местна власт, от своя страна, се отчита пред централната власт. При траките в Югоизточна Европа този принцип заляга в основата на административното деление на парадинастични и суб-парадинастични области в Одриското царство (кр. VІ – ср. ІV в.пр.Хр.), известни в по-късните извори като стратегии. Реформира армията като създава постоянен военен корпус от 10 000 добре обучени войници, известни като безсмъртните. Създава система от пътища и въвежда държавна пощенска система в цялата империя за нуждите на администрацията и войската, наречена Chapar Khaneh. Идеята е заимствана от Асирийската империя.
Не е известно каква религия изповядва К. ІІ. Има предположение, че следва зороастрийските практики, но много учени се съмняват в това. Други предполагат, че следва тези практики, приети от неговите предшественици още през VІІ в. пр. Хр. Мери Бойс отбелязва, че огнените олтари и гробниците в Пасаргада са достатъчно доказателство за следването на Зороастризма. В Киропедия [ІV, 5, 14] има сведение, че К. ІІ следва в столицата предписанията на маговете. Неговите наследници недвусмислено демонстрират зороастрийската си духовна ориентация като нещо традиционно. В завладените территории персийският цар предоставя свобода на вероизповеданията. Във Вавилон възстановява статуите на вавилонските богове и техните светилища. Тази дейност не минава без подобаваща й пропаганда. В надпис от храм на Еана (Eanna) в Урук К. Се нарича „Пазител на храмовете на Есагила и Езида”. В надпис от Ур се хвали, че Великите богове предали в ръцете му всички земи. В цилиндъра на Кир обявява, че Мардук му наредил да стане владетел на целия свят и да се отнася към вавилонците справедливо. Думите са подкрепени и с дела. Заграбените от Набонид статуи от старите храмове са върнати по местата им. Разрушените храмове са възстановени.
След множество победи границата на персийската империя се измества до Египет, но на К. ІІ не му е писано да воюва за него. Загива в битка с масагетите, по долината на река Окс (дн. Амударя, Централна Азия), близо до Аралско море, където войската му е разбита. Битката станала през декември 530 г. пр. Хр. Има противоречиви легенди за смъртта му. Елинските автори твърдят, че К. е загубил 200 000 мъже, но вероятно това е преувеличение. Херодот предава твърдения с различни цифри, които по негово време са в обръщение [І, 201-214]. К. нападнал лагер на масагетите и го унищожил, но по-късно основните им сили го разгромили. Според Berossus, персийският цар загинал в битка с Daai (Dahae), докато Ктезий твърди, че кампанията е била срещу Derbici (племе от Централна Азия), подпомагани от индийски войски. Предполага се, че индийско копие го ранило, а няколко дни след това той умира (Κönigp. 4, № 6). Ксенофонт предава, че К. умира спокойно в собствената си столица, като наредил трупът да бъде положен в земята, а не обвит в сребро или злато [CyropedVIII, 7, 25]При такова разнообразие на версии, засега не е възможно да се изясни точната фактолагия около смъртта му. Известно е, че е погребан в Пасаргада (дн. Mašhad-e Morgāb)Възможно е тялото да е взето от врага и докарано в столицата. Ктезий твърди, че Камбиз нарежда определен служител (Bagapates) да придружава трупа на К. на погребението му. Положен е в гробница – погребална каменна камера с фронтон, нисък вход и стъпаловидна база от масивни каменни блокове. Описана е от Ариан [6, 29, 4-11] и Страбон [15, 37]. Ариан предава разказ на спътниците на Александър ІІІ, които описват, че царят е положен в златен ковчег, а до него има диван, покрит с кожи, оцветени с пурпур. Върху тях са поставени царските дрехи, гривни, кинжали и други атрибути. При второто посещение на Александър в Пасаргада, гробницата е била вече ограбена. През първите години на исляма тя е известна като Mašhad-e Madar-e Solaymān (Гробът на майката на Соломон). Преди Александър ІІІ гробницата е мавзолей, обслужвана от прикрепени към нея жреци, които я поддържали и изпълнявали определени ритуали в памет на покойника. Била е обект почит и поклоничество.
Наследен е от неговия син Камбиз ІІ.
Веселка Манавска

Извори:
Диодор Сицилийский. Историческая библиотека. Ч. 1-6 (пер. И. А. Алексеева. Санкт Петербург, 1774 – 1775.
Книга на пророк Даниилаwww.pravoslavieto.com
Ксенофонт. Анабазис. – В: Ксенофонт. Исторически съчинения. София, 1984, 21-203 (прев. М. Мирчев).
Ксенофонт. Киропедияhttp://www.e-reading-lib.org
Ктесий. История на Персия. – Ctesias. History of PersiaTales of the Orient. Lloyd Llewellyn-Jones and James Robson. Routledge, 2010. 253 p. (Routledge Classical Translations); Ктесий. О Персии (отрывок). Об Индии [в пересказе Фотия]. – Древний Восток в античной и раннехристианской традиции. Москва, 2007. с. 31-38.
Херодот. История. ч. І. София, 1996; ч. ІІ. София, 1990 (прев. П. Димитров).
Encyclopaedia Iranica.Cyrus II The Great. http://www.iranicaonline.org
Библиография:
Белявский, В. А. Вавилон легендарный и Вавилон исторический,
http://gumilevica.kulichki.net
Белявский, В. А. Великие битвы истории: Битва при Тимбре (Битва при Фимбрарах) http://strategwar.ru
Дандамаев, М. А. Мидия и Ахеменидская Персияhttp://historic.ru
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державыМосква, 1985. 319с.
Попов, В. История на стария свят, В. Търново, 2008.
Ру, Жан-Пол. История на Иран и иранския народ. Изд. Рива, 2008, http://www.twirpx.com/file/460877/
Тураев, Б. А. История древнего Востока. т. II, http://historic.ru
Avery, H. C. Herodotus’ Picture of Cyrus. – American Journal of Philology 93/4, 1972, pp. 529-46.
Bauer, A. Die Kyros-Sage und Verwandtes, Vienna, 1882.
Bergen, P.-R. Der Kyros–Zylinder mit dem Zusatzfragment. – BIN II№ 32; Die akkadischen Personennamen im Danielbuch – ZA 64, 1975, pp. 192-234.
Bickerman, E. Studies in Jewish and Christian HistoryI. The Edict of Cyrus in Ezra 1. – InArbeiten zur Geschichte des antiken Judentums und des Urchristentums, 9, Leiden, 1976, pp. 72-108.
Boyce, M. The Religion of Cyrus the Great. – InAchaemenid HistoryIII. Method and TheoryKuhrt, A. and H. Sancisi-Weerdenburg, eds., Leiden, 1988, pp. 15-31.
Briant, P. From Cyrus to Alexander. A History of the Persian Empire, Winona Lake, Indiana, 2002.
Burstein, S. M. The Babyloniaca of Berossus. – Sources from the Ancient Near East 1/5, Malibu, Calif., 1978.
Cameron, G. G. History of Early Iran, New York, 1936.
Cargill, J. The Nabonidus Chronicle and the Fall of Lydia. Consensus with Feet of Clay. – American Journal of Ancient History, 2, 1977, pp. 97-116.
Dandamaev, M. A. A Political History of the Achaemenid Empire, tr. W. J. Vogelsang, Leiden, 1989, pp. 1-69.
Dyakonov, I. M. Istoriya Midii, Moscow and Leningrad, 1956.
Dougherty, P. R. Nabonidus and Belshazzar. – Yale Oriental Series, Researches, 15, New Haven, Conn., 1929.
Drews, R. The Fall of Astyages and Herodotus’ Chronology of the Eastern Kingdoms. – Historia18/1, 1969, pp. 1-11.
Epḥʿal, I. The Western Minorities in Babylonia in the 6th-5th Centuries B.C. Maintenance and Cohesion. – Orientalia 47/1, 1978, pp. 74-90.
Frye, R. N. The History of Ancient Iran, Munich, 1893, index, s.v.
Gadd, C. J.Legrain, L.Smith, S. Royal Inscriptions, Ur Excavations, Texts 1, London, 1928.
Galling, K. Studien zur Geschichte Israels im persischen Zeitalter, Tübingen, 1964.
Grayson, A. K. Assyrian and Babylonian Chronicles, Lo­cust Valley, N.Y., 1975.
Grayson, A. K. Babylonian Historical-Literary Texts, Toronto, 1975.
Hirsch, S. W. The Friendship of the Barbarians. Xenophon and the Persian Empire, Hanover, N.H., 1985.
Hüsing, G. Beiträge zur Kyros-Sage, Berlin, 1906.
Jenni, E. Die Rolle des Kyros bei Deuterojesaja. – Theologische Zeitschrift 10/4, 1954, pp. 241-56.
König, F. W. Die Persika des Ktesias von Knidos. – Archiv für Orientforschung Beiheft 18, Graz, 1972.
Kuhrt, A. The Cyrus Cylinder and Achaemenid Imperial Policy – Journal for the Study of the Old Testa­ment, 25, 1983, pp. 83-97.
LandsbergerB. Bauer, T. Zu neuveröffentlichten Geschichtsquellen der Zeit von Asarhaddon bis Nabonid. – ZA 37, 1927, pp. 61-98.
Langdon, S. Die neubabylonischen Königs­inschriften. – Vorderasiatische Bibliothek, 4, Leipzig, 1912.
McEwan, G. J. P. Late Babylonian Texts in the Ashmolean Museum. – Oxford Editions of Cuneiform Texts, 10, Oxford, 1984.
Mallowan, M. E. L. Cyrus the Great (558-529 B.C.). – Iran 10, 1972, pp. 1-17.
de Miroschedji, P. La fin du royaume d’Anšan et de Suse et la naissance de l’empire perse. – ZA 75, 1985, pp. 265-305.
Netzer, A. Some Notes on the Characterization of Cyrus the Great in Jewish and Judeo-Persian Writing. – In: Commémoration Cyrus. Hommage universel II, Acta Iranica 2, Tehran and Liège, 1974, pp. 35-52.
Nylander, C. Who Wrote the Inscriptions at Pasargadae?. – Orientalia Suecana 16, 1967, pp. 135-80.
Oppenheim, A. L. The Babylonian Evidence of Achaemenian Rule in Mesopotamia. – In: Camb. Hist. Iran II, pp. 537-54.
ParkerR. A.Dubberstein, W. H. Babylonian Chronology 626 B.C.-A.D. 75, Providence, R. I., 1956.
Prášek, J. V. Kyros der Grosse. – Der Alte Orient 13/3, Leipzig, 1912.
Pyankov, I. V. Borba Kira II s Astiagom po dannym antichnykh avtorov (Cyrus II’s struggle with Astyages according to the reports of ancient authors). – VDI 3, 1971, pp. 16-37.
Sancisi-Weerdenburg, H. The Death of Cyrus. Xenophon’s Cyropaedia as a Source for Iranian History. – In: Papers in Honour of Professor Mary Boyce II, Acta Iranica 25, Leiden, 1985, pp. 459-71.
Schott, A. Die inschriftlichen Quellen zur Geschichte Ēannas. – APAW, Phil.-hist. Kl., 7, 1930, pp. 45-67.
Schubert, R. Herodots Darstellung der Cyrossage, Breslau (Bratislava), 1890.
Smith, S. Babylonian Historical Texts, London, 1924.
von Soden, W. Kyros und Nabonid. Propaganda und Gegen-Propaganda. – In: Kunst, Kultur und Geschichte der Achämenidenzeit und ihr Fortleben, H. Koch and D. N. MacKenzie, eds., AMI Ergänzungsband 10, 1983, pp. 61-68.
Stronach, D. Pasargadae– A Report on the Excavations Conducted by the British Institute of Persian Studies from 1961 to 1963, Oxford, 1978.
Walker, C. B. F. Cuneiform Brick Inscriptions in the British Museum, the Ashmolean Museum, Oxford, the City of Birmingham Museums and Art Gallery, the City of Bristol Museum and Art Gallery, London, 1981.
Widengren, G. Die Religionen Irans, Stuttgart, 1965.
Zadok, R. On the Connections between Iran and Babylonia in the Sixth Century B.C. – Iran 14, 1976, pp. 61-78.
Веселка Манавска

(529 – 522 г.пр.Хр.)
(стперс. Kambūǰiya-, елам. Kanbuziya, акад. Kambuziya, арам. Knbwzy, стгрц. Καμβύσης).
Името има еламски произход. Други го свързват с Kamboja-, името на иранско племе, което е живяло в северозападната част на Индия (CharpentiercfAirWb., col. 437). Последно етимологията е обоснована подробно от V. I. Abaev (pp. 266-68;. cf. Eilers, р. 210;. Herzfeld, pp. 344-46; Harmatta, pp. 6-7; Iranisches Personennamenbuch I/2, p. 23).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Син на Кир І и персийската принцеса Касандана, сестра на Отанес и дъщеря на Фарнасп от Ахеменидския клан. Брат на Бардис (Смердис), Атоса, Артюстоне ( и двете съпруги на Дарий І), Роксана и други от други съпруги на Кир ІІ. Внук на Камбиз І. Женен е за две свои сестри Атоса и Роксана, както и за Файдюме, дъщеря на знатния персиец Отанес [Hdt. 3, 31; 32, 68], (Königp. 7, par. 12). В Бехистунският надпис пише, че с брат му Бардия били от една майка и един баща (DB 1,30; KentFld Persianpp. 117-120).
В изворите К. ІІ е описан като паталогичен деспот. Херодот съобщава, че бил болен по рождение от болест, наричана свещена (т. е. епилепсия), [Hdt. 3, 33] и, че извършил кръвосмешение като се оженил за две от сестрите си [Hdt. 3, 31 и 32], от които едната (Роксана) убил. Когато Кир ІІ завладява Вавилон, К. ІІ заема водеща роля там в религиозните дела и процесии. Официално е избран (по желание на баща си), за цар на Вавилон (с васални функции), на празника на Свещената нова година (1 април или 27 март 538 г. пр. Хр.), но по-късно му отстъпва властта над Вавилон. Във вавилонската Хроника на Набонид е описано участието му в ритуала по интронизация. К. ІІ приема царският скиптър от Мардук в Есагала, храма на бога във Вавилон (ІІІ, 24-28; Graysop. 111). В спорна възстановка на текста А. Л. Оперхайм предава, че К. Влиза в храма в обичайно еламско облекло в пълно бойно снаряжение. Свещениците опитали да го придумат да остави оръжието, според предписанията за ритуала, но той отказал да го направи. Въпреки това получил царския скиптър (CambHistIran IIp. 577). Според М. Бойс обаче, такава възстановка е неубедителна (Boycep. 73, № 15a). Цар на Вавилон е за около девет месеца, след което е отстранен. Има данни за това само от документи от периода между втория и единадесетия месец на първата година от царуването на Кир ІІ. Всъщност той не е цар на цяла Вавилония, а само на северната част от царството. Останалите части остават под контрола на баща му [San Nicolò, 554-558]. В документ от Киш има сведение, че той е съимператор с Кир ІІ за около три месеца, вероятно заради кампанията срещу масагетите. К. тръгва с войската, но като престолонаследник, е върнат обратно в Персия [Xenoph. Cyroped. 8, 7; 11](König, p. 5, par. 8). След смъртта на баща си той завладява Месопотамия и живее във Вавилон и Сипар, където има придобити собствени къщи (правни документи на двата града, от 536 и 534 г. Пр. Хр.).
За да разшири империята организира поход в Египет. След победата при Пелузий 525 г. пр. Хр., наричан още Ключът към Египет (религиозен и стратегически), пътят към Мемфис е отворен и кампанията се увенчава с успех [Hdt, 3, 10]. Разграбени и опожарени са много градове и светилища. Незасегнати остават само еврейските храмове. Още същата година приема титлата фараон и слага началото на 27-ма династия на Египет с фараони персийските царе (до Артаксеркс ІІ, включително). Самият К. твърди с пропагандна цел, че е син на Нитетис, дъщерята на фараона Apries [Hdt. 3, 1-3; AthenDeipnosph. 13, 10](Atkinson,pp. 167-177; Hoffmann and Vorbischerpp. 87-88). Религиозната церемония по приемане на царската власт в Египет се състои в гр. Саис в храма на богинята Неит, където принася жертви на египетските божества (Posenerpp. 170-171). Това не му пречи да се обявява за фараон от годината, когато става цар на Персия.
В Египетската кампания елини и кари участват в конфликта като наемници. Те отначало подкрепят Египет, но после преминават на страната на К. ІІ. След като подчинява египетското царство, царят се опитва да превземе Куш (Етиопия) и Сива (Оазиса с храм на Амон), но поради лоша подготовка не успява дори да стигне до там, а армията от 50 000 войници, изпратена към Сива, е засипана от пясъчна буря [Hdt. 3, 26]. И днес много авантюристи и сериозни археолози се опитват да намерят останките на тази армия, известна като Изгубената армия. Кампанията срещу Нубия също е неуспешна, поради лоша подготовка. При завръщането си, той губи голяма част от армията си [Hdt. 3, 17, 25]. Междувременно избухва бунт в Мемфис, който е потушен с изключителна жестокост [Hdt. 3,27]Разширява още империята, като след Египет, завладява Нубия и Киренайка.
Според класическите автори, управлението на Египет е белязано от насилие, ограбване на храмове, обида и оскверняване на статуи на божества, на царските гробници, и дори убийство на един свещен бик Апис [Hdt. 3, 27-29; Str. 17, 1, 27 и др.]. В Египетските източници обаче, няма такива сведения. Напротив, има данни, че един Апис е погребан в саркофаг, поръчан от К. през 525 г. пр. Хр. В правни документи има информация за щети в икономическия живот (Posenerp. 169; Gylesp. 169). В т. нар. Народни летописи, по времето на К. намаляват приходите в сребро и натура за храмовете на фараоните. Само три водещи храма запазват всичките си привилегии (Bresciani, 1965, pp. 312-313).
По сведение на Ксенофонт, след смъртта на Кир ІІ започват смутове в империята. Една от причините е лишаване на местната аристокрация от привилегиите й, дадени от Кир ІІ и прехвърлянето им към персийската родова върхушка. Синът му Бардис (по Херодот Смердис), по това време е сатрап на Бактрия, където започват вълнения. Въстанието е потушено, но според Херодот, той участва в похода в Египет и е изпратен в Суза по подозрение в измяна, където е убит тайно по нареждане на брат си. В Бехистунския надпис обаче се говори ясно, че убийството е станало преди похода. Докато е в Египет един маг на име Гаумата се обявява за неговия брат Бардис и вдига бунт в Персия. Набързо е обявен за цар. От Бехистунският надпис става ясно, че отнема привилегиите на персийските аристократи и възстановява привилегиите на местната аристокрацията. По това време К. ІІ е в Сирия. На път за родината К. ІІ умира при загадъчни обстоятелства. В Бехистунският надпис се твърди, че умрял от естествена смърт, но фразата може да се тълкува също и като самоубийство или смърт като следствие на злополука (лит. у Walserpp. 8-18; Balcerpp. 52-99). В египетския Народен литопис се твърди само, че починал по време на пътуване (Cookp. 50). Според Херодот [3, 62; 3, 66], той е случайно намушкан в бедрото от собствения му меч, когато яздел в марша срещу Смердис (т. е. Гаумата). Авторът нарича раната божествено възмездие. Три седмици по-късно К. умира в Агбатана, Сирия (вер. Дн. Хамаг, южно от Алепо). Ктезий обаче предава, че умрял в дома си във Вавилон (Königp. 7, par. 12). Херодот твърди, че бил наричан от персите деспот, защото бил полулуд, но това е елинска пропаганда. Вероятно е създадена от египетските жреци, заради намаляване на приходите на светилищата.
Много противоречиви са сведенията за по-малкия му брат Бардия (по Херодот Смердис), който, спроред автора е достоен претендент за престола. Той предава, че Бардия бил върнат от Египет в Суза от завист. Явно младият княз е бил снажен красавец и любимец на персите, и можел да опъне един голям лък от етиопския цар, което било непостижимо за други. К. обаче, имал сън, че брат му ще стане цар и главата му опирала до небето. Затова изпратил своя доверен съветник Прексасп в Суза като негов наместник на Персия, с нареждане да убие Бардия. Тук Херодот дава две версии: 1. Убит е по време на лов около Суза; 2. Прексасп го удавил в Еритрейско море. За деянието знаели много тесен кръг хора и магът Патизейтес. Той имал брат, на външен вид досущ като убития княз. Патизейтес убедил брат си да вдигне бунт. За известно време е възприеман като Бардия [Hdt. 3, 61-62]. В Бехистунският надпис има само, че е маг и се нарича Гаумата. Акадската версия на мита дава още, че е мидиец (DB 1, 15). У Юстин [1, 9],името му е Кометес и авторът твърди, че е убил принца (тук Бардия е наречен Мергис), но убийството станало след смъртта на К. ІІ. В Бехистунският надпис пише, че бунтът започнал на 11 март 522 г. пр. Хр. Според една версия, Бардис въстава, но после е подменен с Гаумата. Херодот твърди, че К. научава в Сирия, че брат му е узурпирал властта. Прексаспес го убеждавал, че е убил принца. Кагато през пролетта К. Умира, Прексаспес обаче отрича да е убил Бардия [Hdt. 62-65]. В започналите размирици надделява Дарий, в съюз с още шест съзаклатници, вероятно от клана на Ахеменидите. В Бехистунският надпис той твърди, че собсвеноръчно е убил Гаумата [Hdt. 3, 67]. Следва масово клане на магове. Всички народи в империята оплаквали убития, само персите не. Оттогава на този ден празнуват клането [Hdt. 3, 79]. Когато Дарий става цар, веднага разпорежда да се изсече надписът в Бехистун, в който обяснява събитията. Доста от съвременните учени обаче имат опасения, че за много неща Дарий лъже (Olmstead, 1938, p. 397; cfDandamaev, 1976, p. 121; Balcerp. 59). Има съмнения, че Гаумата не е бил самозванец, а това е името на Бардия като маг. Опасения има и за правата на Дарий над трона, заради женитбите му със сестрите на Камбиз, както и за дъщерята на убития Бардия и неговата сестра. Във вавилонски версии се твърди, че Гаумата е от мидийския клан на влъхвите, а последователите му определяли като благородници. За съжаление и Херодот не е много надежден като исторически извор.
К. ІІ умира бездетен. На престола се възкачва Дарий І, негов роднина по непряка царска родствена линия. 
Веселка Манавска
Библиография:
Atkinson, K. M. T. The Legitimacy of Cambyses and Darius as Kings of Egypt. – JAOS 76, 1956, pp. 166-77.
Balcer, J. M. Herodotus and Bisitun. Problems in Ancient Persian Historiography. – Historia, Einzelschriften 49, Stuttgart, 1987.
Boyce, M. Zoroastrianism. II, Leiden, 1982.
Bresciani, E. La satrapia d’Egitto. – Studi classici e orientali, 7, 1958, pp. 132-88.
Bresciani, E. Ägypten und das Perserreich. – ΙnFischer Weltgeschichte.V, Frankfurt, 1965, pp. 311-16.
Burn, A. R. Persia and the Greeks. London, 1962, pp. 81-90.
Clay, A. T. Legal and Commercial Transactions Dated in the AssyrianNeo-Babylonian and Persian Periods, Chiefly from Nippur. – The Babylonian Expedition of the University of Pennsylvania 8, Philadelphia, 1908.
Cook, J. M. The Persian Empire. London, Melbourne, and Toronto, 1983.
Dubberstein, W. H. The Chronology of Cyrus and Cambyses. – American Journal of Semitic Languages and Literatures55, 1938, pp. 417-19.
Dandamaev, M. A. Persien unter den ersten Achämeniden. Wiesbaden, 1967.
Dandamaev,M. A. Persien unter den ersten Achämeniden (6. Jahrhundert v. Chr.). tr. H.-D. Pohl, Wiesbaden, 1976.
Dandamaev, M. A. Slavery in Babylonia. De Kalb, 1984, pp. 13-14.
Frame, G. Neo-Babylonian and Achaemenid Economic Texts from the Sippar Collection of the British Museum. – JAOS104, 1984, pp. 747-48.
Frye, R. N. The History of Ancient Iran,Munich, 1984.
Grayson, A. K. Assyrian and Babylonian Chronicles. Locust Valley, N.Y., 1975.
Gyles, M. F. Pharaonic Policies and Administration, 663 to 323 B.C. Chapel Hill, 1959.
Herzfeld, E. Archaeological History of Iran. London, 1935.
Hinz, W. Darius und die Perser. Eine Kulturgeschichte der Achämeniden I, Baden-Baden, 1976.
HodjacheS. and Berlev, O. Le sceau de Kambyse. – Chronique d’Egypte52, №. 103, 1977, pp. 37-39.
von HoffmannI. and Vorbichler, A. Das Kambysesbild bei Herodot. – Archiv für Orientforschung27, 1980, pp. 86-105.
Kienitz,F. K. Die politische Geschichte Ägyptens vom 7. bis zum 4. Jahrhundert vor der Zeitwende. Berlin, 1953.
König, F. W. Die Persika des Ktesias von Knidos. Graz, 1972.
McEwan, G. J. P. Late Babylonian Texts in the Ashmolean MuseumOxford Editions of Cuneiform Texts 10, Oxford, 1984.
Olmstead, A. T. History of the Persian Empire. Chicago, 1948.
Oppenheim, A. L. A New Cambyses Incident. – Survey of Persian Art XV, pp. 3497-33502.
Oppenheim, A. L. The Babylonian Evidence of Achaemenian Rule in Mesopotamia. – Camb. Hist. Iran II, pp. 554-59.
Parker, R. A. The Length of Reign of Amasis and the Beginning of the Twenty-Sixth Dynasty. – Mitteilungen des Deutschen archäologischen Instituts, Abteilung Kairo 15, 1957, pp. 208-12.
Parker, R. A. and Dubberstein, W. H. Babylonian Chronology 626 B.C.-A.D. 75, Providence, 1956.
Prášek, J. Kambyses. – Der alte Orient, 14/2, Leipzig, 1913.
Posener, G. Première domination perse en Égypte. Cairo, 1936, pp. 164-75.
San Nicolò, M. Beiträge zu einer Prosopographie neubabylonischer Beamten der Zivil- und Tempelverwaltung. – Sb. der bayerischen Akademie der Wissenschaften, phil.-hist. Abteilung 2/2. Munich, 1941.
Shea, W. H. An Unrecognized Vassal King in Babylon in the Early Achaemenid Period. – Andrews University Seminary Studies9/2, 1971, pp. 102-07.
Strassmaier, J. N. Inschriften von Cambyses, König von Babylon. Leipzig, 1890a.
Strassmaier, J. N. Inschriften von Cyrus, König von Babylon. Leipzig, 1890b.
Ungnad, A. Vorderasiatische Schriftdenkmäler der Königlichen Museen zu Berlin V. Leipzig, 1908.
Walser, G. Der Tod des Kambyses. – Historia, Einzelschriften 40, Wiesbaden, 1983.

(522 – 486 г. пр. Хр.)
(стперс. Dārayavahuš от Бехистунския надпис, със значение „държащ доброто”, „добронравен”, стгрц. Δαρεῖος, лат. Darius).
Най-големият син на Хистасп и Родогуне, внук на Арсамес, правнук на Ариамнес (син на Тейспес/Чишпиш и чичо на Кир І). Има четири братя, четири жени и много деца. Според някои сведения, дядо му Арсамес се отказал от претенции към престола и декларирал вярност към Кир ІІ, след което се оттеглил в семейното владение в Парсуа (Фарса) и е единственият от рода доживял мирно до 90 години. Бащата на Д. е сатрап на Бактрия, а по-късно на Персия, и приближен в двора на Камбиз ІІ. По време на египетската кампания Д. е копиеносец (знаменосец/щандартоносец) в неговата армия, но е върнат в Персия и държан под око, заради съмнения в измяна. Заема престола като убива Гаумата в съзаклятие с шест персийски аристократи („Заговорът на седемте”). Въпреки че не е пряк царски роднина, в Бехистунския надпис Д. І извежда своето генеалогично дърво като царско, успоредно на официалната персийска царска генеалогия. Макар и да определя предците си като царе, свързани кръвно с рода на Кир ІІ, за да легитимира властта си се жени последователно за две от дъщерите му – Атоса и Артюстоне. Първото, с което се заема, е да върне всички привилегии на персийските аристократи, които Гаумата отнема. Това предизвиква серия от вълнения във всички провинции, с които той се справя за една година. Победите му са изброени в Бехистунския надпис. Вероятно Херодот по идеологически причини предава, че в Египет Д. І се държал безумно към местните религиозни традиции, подобно на Камбиз І, но Диодор споменава, че египтяните го ценели, защото се стремял да заглади прегрешенията на предшественика си. Той споменава също и това, че жреците не му позволили да постави своя статуя до статуята на Сезострис, защото последният бил покорил скитите, а Д. І не. Предполага се, че заради това скитите присъстват в Бехистунския надпис като победен народ, макар че не са побеждавани. Вероятно, защото отдавна са заплаха за персите и цяла Мала Азия, персийският цар провежда мащабна военна кампания срещу тях, което засяга всички царства и народи, през чиито територии войската минава. По време на своето царуване Царят на царете Д. І провежда административна реформа. Възстановява древния канал от Нил до Суец (84 km) и построява широки пътища, доразвива системата от станции за смяна на конете при пренасяне на пощата. Разгръща мащабно строителство на храмове и дворци. Подкрепя финансово строителството и възстановяването на еврейски храмове. С негова финансова помощ продължава възстановяването на храма в Йерусалим [Ezra: 6, 1]. През 517 г. пр. Хр. въвежда единна монетна система, чиято основа е златния дарик/дарийка с тегло 8,4 g. Заради чистотата на златото, той остава в обръщение няколко века в международната търговия като основна монетна единица. Административно разделя държавата на 20 сатрапии, които съвпадат с границите на подчинените царства, но за сатрапи назначава перси, а не местни царе-васали, както е при царете преди него. При Кир ІІ и Камбиз ІІ сатрапите имат граждански и военни функции, докато при Д. І те са натоварени предимно с граждански функции. Военните предводители са независими от сатрапите и се подчиняват пряко на царя. Върховният контрол и надзорът над чиновниците е поверен на хазарпат, който е и началник на царската гвардия. В цялата страна налага данъчна система, която укрепва държавата и подпомага развитието на селското стопанство, занаятите и търговията. Политическият контрол е осъществяван чрез тайна полиция.



Благодарение на големите данъчни постъпления походът към Скития е осигурен финансово и материално. След като подчинява Мала Азия, преминава по понтонен мост през Босфора. Наетият елински флот се насочва през Черно море към делтата на Истрос (дн. Дунав), където подготвя друг мост. Д. І, заедно с пехотата се отправя на север по тракийския бряг. Стига първо до р. Теар, където оставя надпис, възхваляващ хубавите води на реката. Следващата река по трасето му е Артеск, където повелява всеки войник да хвърли камък на брега. Така, след войската остава огромна грамада от камъни. Преминава през земите на скирмиади и нипсеи, които са над Аполония и Месембрия, над град Салмидесос. Те и други тракийски етноси се предават без бой. Насочва се през земите на траките гети, които единствени му дават отпор, но също са подчинени. Когато достига Дунав, мостът е вече готов и войската преминава в земите на скитите. Те обаче постоянно отбягват открита битка, разстройват набавянето на храна и тормозят войската с набезите си. Постепенно въвличат Д. І все по навътре и с препятстване на продоволствието изтощават войската. Изправен пред заплахата да остане без войска, царят се отправя обратно към Персия. В Европа оставя войски начело с Мегабаз (Мегабюксос), който подчинява племената по Хелеспонта, а през Тракия и Пеония стига до Македония, която признава властта на персите, но войски в нея не влизат. Във връзка с пеоните е интересна една история за депортирането им, разказана от Херодот [Hdt. 5, 12-13]. Двама братя пеони – Пигрес и Мантюес, претенденти за властта над Пеония, отиват в Сарди. В местността, където царят си отдъхва, нагиздват сетра си и я пускат за вода. Жената едновременно води кон, носи на главата съд за вода и преде с хурка и вретено, нещо невиждано по тези земи. Царят пожелава да има такива способни поданици и заповядва на Мегабаз да ги засели до Сарди. По време на кампанията той подчинява сириопеони, пайопли и тези, които живеят близо до ез. Прасиада (старото Бутковско езеро, дн. част от язовирната система Керкини в Северна Гърция) и ги депортира в Азия [Hdt. 5, 14-16; 5, 23]. Тези, които живеят около пл. Пангей – добери, агриани, одоманти и тези, които живеят непосредствено около ез. Прасиада, запазват своята независимост. Понеже кампанията е в застой, Д. І заменя Мегабаз с Отанес, а в завладяната територия оставя гарнизони на стратегически места. Отанес подчинява окончателно земите в Западна Мала Азия и лишава елинските полиси от преки доставки на жито и дървесина за корабите, от района на Черно море. Това е една от причините за избухване на т. нар. Йонийско въстание на елините в Милет (есента на 499 г. пр. Хр.), начело с Аристагор. Към тях се присъединяват много градове. За помощ се обръщат към елините от балканската част, но на призива им откликват само Атина и Еритрея. Към въстанието се присъединяват Ликия, Кария, Кипър, и много отделни селища. Пратеник на Аристагор подтиква депортираните пеони да се вдигнат и потеглят обратно към Пеония [Hdt. 5, 98]. По-голямата част от тях тръгват, преследвани от персийска конница. Стигналите до морето, са превозени на два етапа от хиосци и лесбосци до Дорискос (над устието-делта на р. Марица), а оттам пеша стигат до Стримон (дн. р. Струма). Поради липса на единство и добра организация, въстанието е потушено, а Персия започва подготовка за наказателна военна експедиция срещу континентална Елада. Начело на войските застава Мардоний, племенник и зет на Д. І (женен за дъщеря му Артазостре). През 492 г. пр. Хр. той нахлува през Хелеспонта в Европа. Успоредно на крайбрежието се движи флот. Съпротива оказват само някои тракийски племена. При Атон траките бриги нападат персийския лагер, като дори раняват Мардоний, а буря разбива голяма част от корабите. Персийският пълководец е принуден да се завърне в Азия. Следва посланически рейд в различни области на Елада с искане „да дадат земя и вода”, т. е. да се подчинят. Повечето се съгласяват, но в Спарта и Атина посланиците са убити. В 490 г. пр. Хр. Д. І организира нов поход към Елада. За командващ на флота е назначен мидиецът Датис, а на пехотата – Артаферн. При Маратон (12 септ. 490 г. пр. Хр.) елинската армия, под командването на Милтиад (Младия), разбива персите. По данни на Херодот от атиняните загиват 192-ма, а от персите 6 400 войници. Персийският флот се опитва да превземе Атина, но е принуден да се оттегли.
В края на царуването на Д. І започва въстание в Египет. Той има намерение да възглави армиите за там и срещу Атина, но започва разпра между синовете му за царския сан – първородния, но не от царски произход Артобарзан и първородният от Атоса Ксеркс. След смъртта му е наследен от Ксеркс, който заема престола с помощта на майка си Атана (всемогъща, според Херодот).
Веселка Манавска

(486 – 464 г. пр. Хр.)
(стперс. Xašayārša , със значение „цар на героите” или „герой сред царете”, стгрц. Ξέρξης).
Син на Дарий І и Атоса, дъщерята на Кир ІІ, съпруга Аместрида, баща на Дарий и Артаксеркс. Сведения за живота му има в произведенията на Херодот, Тукидид, Ктесий, Страбон, Ариан, Диодор и др. К. І заема престола на 36 години. Описван е като апатичен, лесно податлив на чуждо влияние, но в същото време самоуверен и суетен. В началото е принуден да се справи с размирици в Египет и Вавилон, вероятно подбудени от верската му нетърпимост към местните религиозни култове с оскверняване на свети места. След потушаване на въстанието в Египет, К. І не счита за нужно повече да се кичи с фараонски титли, както правят предците му. Във Вавилон пък разрушава и ограбва храмове, и задига златната статуя на Мардук, с което отнема възможността за свещен избор на царе. След това обръща поглед към Елада, за да довърши започнатото от баща му. Няколко години подготвя канал през шийката на Халкидика (над 2 km), построява мост през река Стримон (дн. Струма) и създава по бреговете на Тракия продоволствени складове между Бизантион (дн. Истанбул) и Терме (при дн. Солун). Херодот споменава за депа при Левке Акте и Тиродиза (на северозападния бряг на Мраморно море), Дорискос (над устието на р. Марица) и Ейон (при устието на р. Струма) [Hdt. 7, 25]. Строи през Хелеспонта два понтонни моста по ок. 1 300 m всеки. Провежда дипломатическа подготовка за военна изолация на Атина и Спарта. В 480 г. пр. Хр. многонационалната му армия се опитва да премине Хелеспонта, но буря разрушава мостовете. К. І заповядва да бичуват морето и да го оковат като хвърлят в него вериги, традиция известна още от превземането на Вавилон от Кир ІІ. Сухопътната войска се отправя към Термопилите (480 г. пр. Хр.), където елините, начело със спартанския цар Леонид, въпреки проявения героизъм са разбити, а персите продължават към Атика. Големият флот, изпратен там обаче не е ефективен, тъй като е сполетян от две морски бури, а в битката при н. Артемизион няма възможност да се разгърне. И двете страни понасят значителни загуби. Сухопътната армия достига безпрепятствено Атина. Персите разграбват и разрушават града. Повратната точка във войната е морската битка при о. Саламин (28 септ. 480 г. пр. Хр.), където елинският флот подмамва на тясно персийския и го разбива. Ксеркс с оцелялата част от флота се връща в Персия, но оставя войски под командването на Мардоний (зет на Дарий І), който се оттегля на север от Атика, заради продоволсвени проблеми. Следващата година Атика отново е опустошена, а решителното сражение между двете армии е през 479 г. пр. Хр. при гр. Платея. По време на боя Мардоний е убит и персите изоставят полесражението. Персийската войска, начело с Артабаз е принудена да отстъпи през морето. От своя страна елините предпочитат бързо да пренесат военните действия на персийска почва. Успешната битката при н. Микале (на малоазийското крайбрежие, до Милет) освобождава Егейско море от морската хегемония на персите. В хода на войната се създават условия за възникване на елински съюз. След завземането на стратегическия полис Сестос (на европейския бряг на Хелеспонта), Персия вече не е трайна заплаха за района. На преден план излизат противоречията между съюзниците, което довежда до отпадане на Спарта. През 478/477 г. пр. Хр. се стига до създаването на Делоската симахия, т. нар. Делоски (или Първи атински) морски съюз, в който на Атина е предадено командването, заради силния флот, който притежава. Военните действия продължават с прочистване на Тракия от персите. В 468 г. пр. Хр. по малоазийското крайбрежие и по море елините постигат двойна победа и окончателно пресичат персийската морска заплаха.
В античните сведения за похода на К. І има много сведения за Тракия и траките. Така например, сатрите не го последвали, а един анонимен владетел на бизалти и крестони ослепява шестте си сина, които не изпълняват заръката му да не се присъединяват към войската на персийския цар [Hdt. 7, 110]. Той запазва независимостта си и се оттегля в Родопите [Hdt. 7, 116]. В безпорядъка на отстъплението след поражението при Платея пък, траките, живеещи при изворите на Стримон (дн. р. Струма), отмъкват свещената колесница на Зевс, оставена на съхранение при пеоните, на която К. много държал [Hdt. 7, 115]. Друг случай разказва за пленяването от апсинтите на персиеца Ойнобаз, когото те принасят в жертва на своя бог Плейстор [Hdt. 9, 11]. По трасето на похода постоянно има нападения и грабежи. Походите на Дарий І и на К. І засилват процесите на консолидация и развитие на държавни обединения в района на древна Тракия. Израз на тези процеси е началото на тракийското монетосечене. Монети започват да секат дерони, бизалти, едони, беси, лете, тинтени, орески, анонимен етнос с цар Мозес. Нападенията и грабежите над персийската армия разкриват непрекъснато пулсиращия политически живот на тракийските етносни държави, което се потвърждава и от съкрушителната акция на едоните срещу атинските колонисти при Драбеск.
Военните поражения засилват процеса на разпадане на Ахеменидската държава, а липсата на верска толерантност го ускоряват. За да укрепи държавната централизация, К. І пристъпва към религиозна реформа, с която налага като официален култа към Ахурамазда и забранява почитането на местни божества. Прекратява издръжката на местните храмове и заграбва много храмови съкровища. Това обаче не прави държавата по-богата. Настъпилият глад и вдигането на цените довежда до вътрешнополитическо напрежение и честа смяна на високопоставени чиновници. Стига се до заговор на Артабан и Аспамитра, вероятно с подкрепата на по-малкия син на К. І Артаксеркс, в който царят е убит, заедно с големият му син Дарий. Престолът е зает от по-малкия му син Артаксеркс.
Веселка Манавска

(464 – 424 г.пр.Хр.)
(стперс. Artaxšaçrā, със значение “чието царуване е чрез истината”, стгрц. 'Artaxšrxhs MakrÒceir, лат. Artaxerxes Longimanus).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Син на Ксеркс І и Аместрис (дъщеря на Отанес, един от седемте заговорници, с които Дарий І заел престола). Известно е, че от съпругата си Дамаспия има трима синове – Ксеркс ІІСогдианДарий ІІ и една дъщеря на име Парюсатис. Общо имал 17 синове от наложниците си, които са включени във вавилонските Alogune. Елините го наричат Макрохеир (Дългоръки), защото дясната му ръка била по-дълга [Plut., Artoxerxes 1.1]. Полукс го обяснява със символиката – управлявал праведно, защото дясната му ръка била по-дълга от лявата [Poll., Onomastikon 2.151]. Преди да стане цар бил управител на Бактрия. Флавий Йосиф, го нарича Кир, което вероятно е името му преди да се възкачи на престола [Flavius Josephus. Jew. Ant. 11.6.1]. А. І заема престола след заговор на началника на дворцовата стража Артабан и евнуха Аспамитрас. Детайлите не са много ясни, но в 465 г. пр. Хр. Ксеркс І е убит от дворцови служители по време на дворцови размирици в двора. Заговорниците обвиняват за неговото убийство престолонаследника Дарий, като го докарват до самоубийство. Това осигурява възкачването на престола на А. І, което официално се води от 464 г. пр. Хр. от ерата на вавилонския Набонасар (започващ през декември 465 г. пр. Хр.; на 4-та година от 78-та Олимпиада). Двамата заговорници обаче са екзекутирани няколко месеца по-късно по заповед на нововъзцарения А. І. С помощта на Мегабиз (съпруг на сестра му), той успява за няколко месеца да се отърве от всички замесени в заговора. Като следствие на тези смутове, в Бактрия избухва въстание, което вдига неговия брат Хистасп (сатрап на Бактрия), с претенции за престола (Diod. 11.69.2). За да предотврати други аспирации към трона, нарежда да избият всичките му братя.
Около ок. 460 – 455/4 г. пр. Хр. в Египет започва въстание, ръководено от либийския цар Инар. Чичото на А. І Ахенем, тогава сатрап на Египет, събрира войска и започва настъпление срещу въстаниците. В решаваща битка при Папремиса персите претърпяват поражение, а Ахемен загива в боя. Египтяните изпратили с подигравки трупа му на А. По молба на Инар, атинският съюз изпраща 200 кораба. Първо флотата разграбва Кипър, след което навлиза в делтата на Нил и разбива персийския флот. След това обсажда Мемфис, където персийският гарнизон е обсаден за една година зад т. нар. „Бяла стена”. По време на обсадата обаче атиняните понасят големи загуби. В 456 г. пр. Хр. А. изпраща на помощ сирийския сатрап Мегабиз, който начело на силна сухопътна армия разбива метежниците и атинските им съюзници и отново възвръща за персите Мемфис. Инар успява да избяга и да се задържи за около още половин година в западната част на Делтата, на о. Просопитида, където е обкръжен. В 454 г. пр. Хр. Персите издигат дига, с която свързват острова със сушата и успяват да го превземат. Инар с част от елините се предава, но по-късно е убит. По същото време 50 съюзни атински кораби отплували за Египет, без информация за ставащото. Когато акостират, са разбити от персите и финикийския флот, а персийската власт над Египет е възстановена. За нов сатрап е назначен Аршама, внук на Дарий І, наречен Сарсам от Ктесий. В Либия и западно от Нил обаче египетското въстание не е потушено. Там се затвърждава Амиртей, един от съюзниците на Инар. Херодот известява, че персите по-късно признават властта над тези земи на Финир и Павсирис, синове на Инар и Амиртей, под опеката на персийския сатрап.
В 450 г. пр. Хр. започва метеж и сирийският сатрап Мегабиз, същият, който помага до този момент на А. Той завзема Кипър, но когато атиняните започват опити да си го върнат, се помирява с персийския цар. Скоро след това А. успява да привлече на своя страна Темистокъл, стар противник на баща му, който по-късно управлява Магнезия, Лампсак и Мюис като ги защитава от гръцките нападения. В 469 г. пр. Хр. флотилия от 200 кораба на Делоския съюз, предвождани от Кимон, предприема освобождаването на Кипър, но този опит не успява, защото не е подкрепен от местните жители. По-късно Делоският съюз изпраща 60 кораба в подкрепа на египетските въстаници. С част от корабите Кимон се отправя към кипърския град Китий и го обсажда. По време на обсадата му обаче се разболява и умира. При Саламин малък атински флот пресреща значително по-големият персийски и постига победа над персите. По суша армията на елините също постига победа, но тези резултати осигуряват само безопасно отстъпление. Следва период на патово противоборство и за двете страни, което приключва с подписване на мирен договор в Суза (т. нар. Калиев мирен договор от 449 г. пр. Хр.). В този договор Персия се задължава да не поддържа войски и флот в Средиземно море както също да изтеглят войските си от Мала Азия. Атиняните от своя страна трябва да оставят Кипър, да преустановят подкрепата си за йонийските градове, както и да върнат корабите си от Египет. Формално те се признават и за поданици на персийския цар. Враждата с Елада продължава, но с по-слаб интензитет. Усложняване на отношенията с Атина и непрекъснатите въстания за самостоятелност на отделни области в самата Персия, принуждават А. І да смени тактиката на своята дипломация като започва да финансира противниците на атинския съюз и по-точно Спарта. Така успява да настрои различните полиси един срещу друг, което води в крайна сметка през 431 г. пр. Хр. до избухването на т. нар. Пелопонеска война.
В Библията [Книга за Естер], А. І се свързва с историята за еврейката Естер (Хадаш/Адаса), която той избира за жена, и която измолва спасение за евреите. Тя е отгледана от ортодоксалният книжник Ездра, който е назначен от А. І за служител по еврейските въпроси. Естер получава името Дамаспия, според Ктесий [Ctesias F 15], която ражда законният му наследник и правоприемник Ксеркс ІІ. Сведението за царицата се среща само у Ктесий. По време на неговото царуване е разрешено на част от евреите да се завърнат в Израел, начело с Ездра. Друго сведение го свързва с възстановяване стените на Йерусалим [Ezra 7:13-28], което е по времето на пророците Ездра и Неемий. Неемий бил виночерпец на царя, от когото измолил възстановяване на стените на града.
Въпреки въстанията и липсата на обширни териториални завоевания, централната власт запазва своята цялост и сила. Като строител на А. ІІ приписват завършването на тронната зала в Персеполис („залата на 100-те колони”). От негово време са запазени много надписи върху камък и сребърни съдове. След опожаряването на двореца Ападана в Суза, той построява по-малък в единия край на същия терен. Предполага се, че е негов портретът на северната врата на тронната зала в Персеполис. От негово време датира и архива на финансовата къща „Мурашу & син” в Нипур, която се води по правила, валидни и днес за финансовите дела. Предполага се, че копираният и в Египет зороастрийски календар за пръв път тогава официално е обнародван. От скално изсечените гробници в Naqš-e Rostam, втората отляво обикновено се идентифицира като тази на Артаксеркс I.
След управление от 41 години А. І и жена му Дамаспия внезапно умират в един и същи ден, в разцвета на силите си. Денят на смъртта му е засвидетелстван във вавилонски документ, където е даден като 29-тият ден от 11-ият месец от 41-та година на управлението му [BM 33342; вж. MW Stolper, AMI 16, 1983 [1985], стр 223-36]. Датата вероятно се основава на вавилонският Набонасар, но изворите показват известно объркване. Ктесий например дава 42 години царуване, а Диодор 40. Вероятно обръкване се получава, заради официалните интронизации на царе, които по традиция се извършват в деня на Свещената нова година (1 април). Датировката се усложнява и от съмнително кратко царуване на Артапан преди А. І, който историците не причисляват към списъка с царете, и на Согдиан след него. Царската двойка е погребана с почести за царско погребение близо до Персеполис.
Веселка Манавска
Библиография
Les archives des Murašû. Paris, 1951.
Babylonian Chronology 626 B.C.-A.D. 75. Brown University Press, 1956, pp. 17-18.
British Museum Catalogue. Arabia, Mesopotamia and Persia, London, 1922, pls. XXIV.24-28.
Gauthier, H. Le Livre des rois d'Égypte, IV, Cairo 1916 (=MIFAO 20), p. 152.
Ghias Abadi, R. M. Achaemenid Inscriptions (in Persian). Tehran, 2004, p.129.
Jacoby, F. Die Fragmente der griechischen Historiker, Berlin, 1923-58.
Olmstead, A. T . History of Persian Empire. 1948, p 289/90.
Persepolis I, Chicago, 1953, pls. 98-99.
Schmitt, R. of Iran "ARTAXERXES". Encyclopædia Iranica. 15 December 1986. Retrieved 12 March 2012.
Stolper, M. W. Entrepreneurs and Empire. The Murašû Archive, the Murašû Firm and Persian Rule in Babylonia. Leiden, 1985.
Old Iranian Calendars. London, 1938, and BSOAS 14, 1952, pp. 603-11.
The Book of Daniel. Montex Publish Company, By Jim McGuiggan 1978, p. 147.
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва, , 1985, 319 с.
Тураев, Б.А. История древнего Востока. Ленинград, 1935, Т. 2.
Эрлихман, В.В. Древний Восток и античность. Правители Мира. Хронологическо-генеалогические таблицы по всемирной истории в 4 тт.Т. 1.
Nehemiah 2:1-9.
PlutarchArtaxerxes, l. 1. c. 1. 11:129.
Xenophon. Hellenica, II, 1.
портретът на северната врата на тронната зала в Персеполис

(май – юли 424 г. пр. Хр.)
(стперс. Xašayārša, със значение “цар на героите” или “герой сред царете”, стгрц. Xšrxhs).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Управлява от май до юни 424 г. пр. Хр. Известията за него са предимно у Ктесий [18, 47-48], когото историците не считат за достатъчно достоверен и у Диодор Сицилийски [12, 71]. Според Ктесий, той е син на Артаксеркс І и царица Дамаспия и единствен законен наследник с титлата принц. От династията на Ахеменидите, за този цар се знае най-малко. Царува едва 45 дни, защото е убит при дворцов заговор. В заговора участват неговият полубрат Согдиан, евнухът Фарнак и вавилонският сатрап Меностан. Умира отровен в спалнята докато си почива пиян след разгулно пиршество. Името му отсъства в местните извори. В запазени таблички от Нипур след Артаксеркс І следва веднага Дарий ІІ. Времето между двамата е прекалено кратко, за да се вместят двама царе като К. ІІ (45 дни) и Согдиан (6 месеца и 15 дни). Последната табличка от управлението на Артаксекс І датира от 24 декември 424 г. пр. Хр., а първата табличка от управлението на Дарий ІІ е от 13 февруари 423 г. пр. Хр. Има предположение, че в този кратък промеждутък са царували едновременно трима претенденти: К. ІІ в центъра на персийската държава; Дарий в Хиркания, където е сатрап, подкрепян също от Аршама, сатрапът на Мидия, Вавилония и Египет; Согдиан вероятно в Елам, където е признат. Има вероятност също това да се дължи и на факта, че официалните интронизации на царе се извършват по традиция в деня на Свещената нова година (1 април), а принцът е убит по-рано. Секундиан вероятно също не е могъл да присъства на официална интронизация, заради военната намеса на Дарий в претенциите за престола.
Веселка Манавска
Библиография
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва, 1985, 319с.
Эрлихман, В. В. Древний Восток и античность. Правители Мира. Хронологическо-генеалогические таблицы по всемирной истории в 4 тт. Т. 1.
Olmstead, A. T . History of Persian Empire. 1948.

(423 г.пр.Хр.)
(стперс. Sogdyāna).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Известен още като Секундиан и Согдий. Значението на името е неясно. Царувал е 6 месеца и 15 дни. Син на Артаксеркс І и вавилонската му наложница Алокуна/Алогюне, без право на престолонаследие. За него има сведения у Ктесий [18, 47—50 (у Фотий. Персика)], доста несигурен автор. Сведения има също у Диодор Сицилийски [12, 71], който споменава, че е царувал 7 месеца и у Павзаний [кн. VІ, Елида ІІ, V.3], където авторът счита, че С. е законен цар, за разлика от Дарий ІІ, който го сваля от престола.
С. идва на власт чрез заговор след убийството на своя полубрат и законен наследник на престола Ксеркс ІІ. Артаксеркс І и Дамаспия умират в същия ден, когато Ксеркс е определен официално за престолонаследник. Погребани са с царски почести, но за престола проявяват претенции още двама негови полубратя, въпреки че нямат права на преки престолонаследници – С. и Охус (бъдещият Дарий ІІ). С. е поддържан само от братовчед си, синът на сатрапа на Вавилон Меностан и евнуха Фарнак. Властта му е призната единствено от Елам. Има сведения, че е убил и друг свой брат на име Багапас. Това предизвиква толкова силно недоволство във войската, че дори щедрите обещания за подаръци не помогат. Той безуспешно се опитва да привлече на своя страна Охус (тогава сатрап на Хиркания), като му предлага царската власт. Охус обаче подозира, че в Суза ще бъде убит и затова забавя пристигането си там. Той е засегнат от факта, че Согдиан се възцарява, понеже счита, че е с по-висш ранг от него. Все пак не е само син на вавилонска наложница на Артаксеркс, но и негов зет, защото е женен за дъщеря му Парюсатис, която също е и негова полусестра от Андиа, друга вавилонска наложница на баща му. Междувременно на негова страна минават началникът на конницата Арбарий, сатрапът на Египет Арксам (перс. Ашрама), както също влиятелният евнух и персийски благородник Артоксар.
Когато е обсаден от войските на Охус, С. се предава с надеждата да бъде помилван, но е екзекутиран. Умира задушен в стая с гореща пепел, защото Охус му дава обещание, че няма да умре от меч, отрова или глад. Загиват и другите му двама поддръжници. Фарнак е екзекутиран като е пребит до смърт с камъни, а Меностан не дочаква екзекуцията и се самоубива в ареста. Името на С. не фигурира в местни писмени източници, вероятно защото не е интронизиран официално, подобно на брат си Ксеркс ІІ. По традиция, персийските владетели биват интронизирани в деня на Новата свещена година, която за персите е на 1-ви април. Ксеркс не доживява тази дата. Секундиан вероятно също не е могъл да присъства на официална интронизация, заради военната намеса на Дарий и неговите претенции за престола. За историците обаче възниква и друг проблем. Времето от царуването на Артаксекс І до възцаряването на Дарий ІІ е много кратко, за да се вместят в него Ксеркс (45 дни) и Согдиан (6 месеца и 15 дни). Последната плочка в Нипур от царуването на Артаксеркс І е от 24-ти декември 424 г. пр. Хр., а най-ранната плочка в Нипурн с надпис за Дарий ІІ (Охус) е от 10-ти януари 423 г. пр. Хр. Вероятно Охус и Согдиан се обявяват за царе в същия ден, когато умират родителите им, въпреки че брат им Ксеркс ІІ вече официално е обявен за престолонаследник. Това предполага за кратко управление по едно и също време на трима царе на Ахеменидите.
Името на Меностан, сатрап на Вавилон и съзаклятник на С. фигурира с формата Manuštânu в прочутия архив на финансовата къща на семейство Мурашу (Murašû) в Нипур. То изчезва от записите на архива веднага след идването на власт на Дарий ІІ. Владенията му са предадени на Арташар (Artahšar), който вероятно е евнухът Артоксар (Artoxares), минал на страната на Дарий. Евнухът също прави опит да заеме с измама престола, но е разкрит и екзекутиран.
Веселка Манавска
Библиография
Kitto, J. Palestine: the Bible History of the holy land. London, 1841, p. 657.
Stolper, M. W. Entrepreneurs and Empire. The Murašû Archive, the Murašû Firm and Persian Rule in Babylonia. Leiden, 1985.
Zawadzki, S. 'The circumstances of Darius II's accession' in Jaarbericht Ex Oriente Lux 34 (1995-1996) 45-49.
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва, 1985, 319с.
Эрлихман, В. В. Древний Восток и античность. Правители Мира. Хронологическо-генеалогические таблицы по всемирной истории в 4 тт. Т. 1.


(423 – 404 г. пр. Хр.)
(стперс. Dārayavahuš, със значение “държащ доброто”, “добронравен”, стгрц. Dareoj NÒqoj – “незаконнороден”, лат. Darius).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Царува от февруари 423 до март 403 г. пр. н. е. Син на Артаксеркс І и вавилонската му наложница Космартидене. Оттук и гръцкото му прозвище Нотос (грц. NÒqoj – незаконен). Прозвището му обаче се появява доста късно, едва у Павзаний [Paus. 6.5.7]Женен е за своята полусестра Парюсатис, дъщеря на баща му Артаксеркс І от вавилонската му наложница Андиа (Andia). Женитбата с дъщеря на законния цар явно дава в персийското общество по-добра позиция за заемане на трона, макар че Парюсатис също е дете на наложница като него. Може би по такава причина и Дарий І също се жени последователно за две дъщери на Кир ІІ (но законни), въпреки, че е издънка на царския род, който обаче е разклонение, без права на пряко наследяване на престола. Вероятно така е парирал и възможността някой друг също да е женен за законна дъщеря на законен цар и с това да има основания за претенции над престола? Преди интронизацията Д. ІІ се казва Охус (др.-перс. *Vauka или *Va(h)uš; аккад. Ú-ma-kušor Ú-ma-su) и е сатрап на Хиркания. Женен е също и за една дъщеря на Гобрий, от която има четири синове. Един от тях е Артабазан, чийто син и внук на Д. ІІ става цар на Медия Атропатене през втората половина на ІІІ в. пр. Хр. От Парюсатес са известни синовете Артаксеркс ІІКир (Млади), Оксатрес и Останес. От нея е и дъщеря му Аместрис, съпруга на Теритевхма, а след това на Артаксеркс ІІ, както и други седем неназовани деца. От други съпруги е известен Артостес, неназованият сатрап на Медия от 401 г. пр. Хр.
За да заеме престола е принуден да води въоръжена борба с други претенденти на престола. Подкрепен е от началникът на конницата Акбар, сатрапът на Египет Арксам и влиятелният евнух Артоксар. Особено голямо и, според някои изследователи, зловещо влияние над него обаче има съпругата му Парюсатис (Olmstead, pp. 356, 364; Cook, p. 135). Други влиятелни евнуси в двора били Артибарзан и Афос.
В сведение на Ктесий, Д. ІІ се възкачва на престола след краткото царуване на други двама негови полубратя – Ксеркс ІІ и Согдиан [Jacoby, Fragmente 688, fr. 15. 47-51]. Те обаче не фигурират във вавилонските таблички от Нипур, вероятно защото не доживяват да бъдат интронизирани официално. Най-ранното споменаване на Д. ІІ в тях е от 10 януари 423 г. пр. Хр. Навярно официално заема престола на 1-ви април (персийската Свещена Нова година), когато по традиция биват интронизирани персийските царе.
Д. ІІ екзекутира узурпиралия властта Согдиан, негов полубрат, както и всички, които участват в убийството на брат му Ксеркс ІІ, законен престолонаследник. Любимият му метод за екзекуция е задушаване в стая с гореща пепел, макар че някои от противниците му са убити с камъни или се самоубиват преди екзекуцията. Това предпочитание вероятно е свързано с правилото да не се пролива свещената кръв на човек от царско потекло. Така например е екзекутиран Согдиан, на когото Д. ІІ дава обещание, че няма да умре от меч, отрова или глад. Така е екзекутиран и друг негов роден брат на име Арсит, също претендент за престола [Jacoby, Fragmente 688, fr. 15. 53]. Той е поддържан от Артиф, син на Мегабиз. Бунтовниците започват бунта вероятно в Сирия и печелят две битки, но преди третата, гръцките наемници са подкупени и битката е загубена. Артиф очаква войската на Арсит, но тя не пристига навреме и той се предава. По съвет на Парюсатис наказанието му е отложено. Арсит решава, че ще бъде пощаден и също се предава. Ктесий твърди, че Д. ІІ не желаел неговата смърт, но Парюсатис надделяла. Закрепвайки се на престола, той влиза в ролята на отмъстител за смъртта на брат си Ксеркс ІІ. Единият от съучастниците на Согдиан в убийството на Ксеркс ІІ (Фарнак), е пребит до смърт с камъни, а другият (Меностан), не дочаква екзекуцията и се самоубива в ареста.
Пафлагонският евнух Артоксар, вероятно сатрап на Армения, който помогнал на Д. ІІ да вземе властта, също прави опит чрез заговор да заеме престола [Ctesiasin JacobyFragmente 688, fr. 15. 54]. Историята е малко невероятна и може би заради такива моменти историците са резервирани по отношение на сведенията на Ктесий. По закон, като евнух, Артоксар няма право да бъде цар. Затова заповядва на съпругата си да му направи фалшива брада и мустаци, за да се представя за нормален мъж в обществото. Тя обаче донася за тези му намерения, той е заловен и предаден на царица Парюсатис, която заповядва да го екзекутират.
Доста по-сериозни последствия има обаче заговорът на Теритевхма, женен за дъщерята на Д. ІІ Аместрис [Ctesias, in Jacoby, Fragmente 688, fr. 15. 55-56]. Теритевхма наследява сатрапията Хиркания от баща си Хидарн, висш персийски благородник, чиято дъщеря Статейра е жена на Артаксеркс І. Теритевхма се влюбва в сестра на баща му на име Роксана, която е необикновено красива, а също изкусна в стрелба с лък и мятане на копие. Той има връзка с нея, но няма как да се разведе с благородната си царствена съпруга. Затова вдига въстание, в което го подкрепят 300 знатни персийци. За да си осигури тяхната вярност и да не могат да се отметнат от думата си, той решава да завърже в чувал жена си и всички да я прободат с мечовете си. Д. ІІ узнава за метежа и с помощта на някой си Одиаст, който има силно влияние над Теритевхма, успява да спаси дъщеря си и да елиминира заговорника. Теритевхма не се предава без бой. От ръката му загиват 37 воини. Царица Парюсатис жестоко отмъщава за опита дъщеря й да бъде убита. По нейна заповед майката на Теритевхма, двама негови братя (Метрост и Гелик) и две негови сестри са погребани живи, а Роксана е разсечена на парчета. Единствено синът му се изплъзва от наказанието. Той получава град Зарис, завзет от Митридат, син на Одиаст, бивш оръженосец на Теритевхма, който не е замесен в заговора. Д. ІІ поискал да накажат и Статейра, жена на Артаксеркс І и дъщеря на Хидарн, но Арсак измолил прошка за нея от Парюсатис, за което Д. ІІ й казал, че след време много ще съжалява за това решение.
Царуването на Д. ІІ е съпроводено от много бунтове, които очертават трайна тенденция за сепаратизъм, започнала още по времето на Артаксеркс І. Сложни военни и дипломатически маневри пък очертават отношенията на Персия с Атина и Спарта. След бунта на Арсит започва друг в Сарди, начело с лидийския сатрап Писуфн, подкрепян от елински наемници, начело с атинския наемник Ликон. Потушаването на въстанието е възложено на Тисаферн. Той е брат на заговорника Теритевхма, но успява да запази своето влияние в двора на Д. ІІ. Тисаферн подкупва наемниците и екзекутира лидийския сатрап. Получава като награда сатрапията Лидия, Кария и йонийските градове, а на Ликон дава обширни владения. Присъствието на Тисаферн в Мала Азия е сигнал за засилено вмешателство на Персия в Пелопонеската война. Той умело лавира между Атина и Спарта по време на войната. Отпуска субсидия на Спарта и се задължава да й помогне срещу Атина, а тя признава властта на Персия над цяла Мала Азия, включително с елинските градове. В отговор следва въстание в Кария на Аморг, незаконен син на Писуфн, поддържан от атиняните. С помощта на Спарта въстанието е потушено, но понеже Тисаферн желае взаимното обезсилване на двете елински държави, той често не изпълнява поетите задължения. На служба при него е беглецът Алкивиад, талантлив атински пълководец, който през 411 г. пр. Хр. в навечерието на битката между Атина и Спарта при Абидос, преминава на страната на Атина. Персите успяват единствено да спасят част от спартанците от потъващите кораби. С помощта на Алкивиад атиняните си връщат Хелеспонта. Положението на персите се влошава и заради въстание в Мидия. Стига се до подписване на договор в Кизик в 408 г. пр. Хр. След това Алкивиад завзема Бизантион, гражданските му права в Атина са върнати, увенчан е със златен венец и е назначен за командващ войските по суша и море. На свой ред Д. ІІ решава да преустанови балансирането между двете елински държави. Тисаферн е отстранен и успява да запази за себе си само Кария. Парюсатида, полусестра и съпруга на царя, и най-влиятелна в двора, урежда на поста сатрап на Лидия, Фригия и Кападокия своя по-малък син Кир, известен от гръцките извори като Кир Млади. Освен това тя урежда той да получи и върховното командване над войските в Мала Азия. Кир усмирява пизидийците и мизите, обитаващи земите между Лидия и Киликия, и им назначава угоден на тях наместник. След отстраняването на Тисаферн, йонийските градове са превзети от спартанеца Лизандър и предадени на Кир. През 407 г. пр. Хр. Алкивиад, начело на флот от сто триери се отправя към Йония. Спартанците се възползват от негово отсъствие и нанасят незначителни поражения на флота. Алкивиад отново е низвергнат политически и бяга във Фригия при Фарнабаз. Атинският флот е блокиран и разбит при Лесбос. Създаден е нов флот със средствата на храмовете. След няколко морски и сухопътни поражения Атина е принудена да подпише мирен договор в 404 г. пр. Хр. при крайно тежки условия. Лизандър изпраща писмо до Фарнабаз с молба да умъртви Алкивиад, което е изпълнено.
За икономическата политика на Д. ІІ има малко сведения. От архива на финансовата къща на семейство Мурашу (Murašūs), се вижда, че през втората година от царуването му, се увеличава броят на ипотеките. Вероятно заради фискалните и военни тежести, наложени през първата година. Оттам са известни и имената на заговорниците, които подкрепили Согдиан. Имотите им са конфискувани и предадени на верните на Д. ІІ хора. Има и таблички със сведения за строителната му дейност в Суза. Предполага се, че една от гробниците в Накши Рустам е негова. По негово време кризата в управлението на персийската държава продължава да се задълбочава. Дворцовият живот кипи от интриги и заговори. Сепаратистките тенденции се засилват. Сатрапите постоянно водят войни помежду си, на което дворът гледал снисходително. Населението в покорените области е подложено на разорение, което води до вдигане на въстания. Царят укрепва властта си със сила и подкупи, за разлика от предшествениците си, които търсели подкрепата на завладените области. Около 405 г. пр. Хр. започва въстание в Египет начело с Амиртей. Д. ІІ се разболява и привиква сина си Кир, който оставя всичките си финансови средства на спартанеца Лизандър и се отправя за Суза. Царят умира в 404 г. пр. Хр. На престола се възкачва първородния му син Аршак (Артаксеркс ІІ). Тисаферн се опитва да набеди брат му Кир в измяна, но майка му се застъпва за него и той се връща в своите сатрапии, като започва да подготвя войска под предлог за отбрана. Голяма част от войската е от елински наемници. Стига се до битка при Кунакса (вер. септ. 401 г. пр. Хр.). Войската му постига победа, но Кир загива и победата се обръща в поражение. Тисаферн с хитрост елиминира елинските предводители. Останалите наемници, начело с атинянина Ксенофонт успяват да се доберат до черноморското крайбрежие на Анатолия. Събитията са описани от Ксенофонт в Анабазис, в който има също много сведения за траките в Мала Азия и Югоизточна Европа.
Веселка Манавска
Библиография:
Briant, P. Ethno-classe dominante et populations soumises dans l’empire achéménide. Le cas d’Égypte. – In: Achaemenid History III. Method and Theory, Leiden, 1988, pp. 137-74.
Cook, J. M. The Persian Empire. London, 1983.
Dandamaev, M. A. A Political History of the Achaemenid Empire. Leiden, 1989, pp. 258-73.
Dandamaev, M. A. Iranians in Achaemenid Babylonia. Costa Mesa, Calif., 1992, pp. 115-16.
Kuhrt, A. Survey of Written Sources Available for the History of Babylonia under the Later Achaemenids. – InAchaemenid History I. Sources, Structures and Synthesis. Leiden, 1987, pp. 147-58.
Lewis, D. M. Sparta and PersiaLeiden, 1977.
Olmstead, A. T. The History of the Persian EmpireChicago, 1948.
Ray, J. D. Egypt. Dependence and Independence (425-343 B.C.). – InAchaemenid History I. Sources, Structures and Synthesis. Leiden, 1987, pp. 79-95.
Ray, J. D. Egypt 525-404 B.C. – InCAH2 IV, pp. 254-86.
Sachs, A. Achaemenid Royal Names in Babylonian Astronomical Texts. – American Journal of Ancient History 2, 1977, pp. 129-47.
Sancisi-Weerdenburg, H. Decadence in the Empire or Decadence in the Sources? From Source to Synthesis: Ctesias. – In: H. Achae-menid History I. Sources, Structures and Synthesis. Leiden, 1987, pp. 33-45.
Schmitt, R. Thronnamen bei den Achaimeniden. – BNF, N.F. 12, 1977, pp. 422-25.
Schmitt, R. Achaemenid Throne-names. – AION 42, 1982, pp. 85-95.
Stolper, M. W. Entrepreneurs and Empire. The Murašû Archive, the Murašû Firm and Persian Rule in Babylonia. Leiden, 1985.
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва, 1985, 319с.
Тураев, Б.А. История древнего Востока. Ленинград, 1935, Т. 2.
Эрлихман, В. В. Древний Восток и античность. Правители Мира. Хронологическо-генеалогические таблицы по всемирной истории в 4 тт. Т. 1.

(404 – 358 г. пр. Хр.)
(стперс. Artaxšaçrā, със значение “чието царуване е чрез истината”, стгрц. 'Artaxšrxhs Ò Mnhmon, лат. Artaxerxes).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Законен престолонаследник, първороден син на Дарий ІІ и царица Парюсатида (Parysatis). Името му преди интронизацията е Арсак/Аршак (Arsaces/Arsicas) [Ctes. F 14 apud Phot. 469.28 in Jacoby, Fragmente], или Oarsēs от ho Ársēs [Dino - F 14 (Jacoby), apud Plutarch, loc. cit.]. Той е най-дълго царувалиат сред Ахеменидите. Понеже бил с изключителна памет, елините го наричат Мнемон („паметлив”). Има три съпруги – Статира, Аместрида и Атоса. От децата му са известни четири сина (Дарий, Ариасп, Артаксеркс III, Арсам), и четири дъщери (Апама, Атосса, Аместрида, Родогуна). Наследен е от сина му Артаксеркс ІІІ. Плутарх го представя като благ и любезен [Diod. 15.93.1, Cornel. Nep., De regibus 1.4]. За разлика от него Ксенофонт го представя като слаб и женствен, но също и като жесток и мнителен [Anab. 1.7.9, 17; 1.8.22ff.; Artox. 7-13]. Негови основни противници са майка му Парюсатида и жена му Статейра (Stateira) [Ctes. F 15-l6, 27, pars. 56, 58ff., 68ff.; Artox. 6.6-8, 14.9-17.9]. Най-силните му привърженици са Тисаферн (Tissaphernes), Фарнабаз (Pharnabazus), Автофарад (Autophradates) и, не на последно място, неговият син Охус (Ochus), бъдещият Артаксеркс ІІІ. А. ІІ е вторият персийски цар, женен за една от дъщерите си – Атоса [Artox. 23.3-5]. Една от дъщерите му е омъжена за цар Оронт (Orontes[Artox. 23.6, 27.8]. Съхранени са много анекдоти за него. От всичките си 360 жени и наложници има 115 синове [Artox. 27.2].
Царуването му в Персия преминава под знака на борбата с претенденти за трона и дворцови интриги. В международен план дейността на империята се изразява в политическо интригантство между враждуващите елински държави Спарта и Атина, подплатено с колосални подкупи на политически дейци и пълководци.
Дарий ІІ умира в 404 г. пр. Хр. малко преди победната битка на египетския пълководец Амиртей (Amyrtaeus), след която Египет се откъсва от Персийската империя. Това лишава от титлите на фараон наследника му. Още преди коронацията на А. ІІ, неговия брат, известен под името Кир Млади, има претенции за престола, въпреки че формално няма право на това. Но той е подкрепен от майка си царица Парюсатида и влиятелни придворни аристократи. В негова подкрепа се присъединяват и известни гръцки пълководци от Спарта и Атина. Елините са привлечени от идеите на младия Кир, които съответстват на идеала им за просветена монархия, а участието им в тези събития очертава ясно кризата на демократичните идеи в Атина и политическите отношения в елинския свят.
Още преди смъртта на Дарий ІІ влиятелната царица се опитва безуспешно да осигури наследяването на трона да се прехвърли на по-малкия й син, като се позовава на примера с Ксеркс І. Кир е едва на шестнадесет години, когато майка му успява да му издейства назначение като сатрап на Лидия, Велика Фригия и Кападокия на мястото на сатрапа Тисаферн (перс. Čiçafarnah, грц. Tissaphérnēs) [Xen., Anab. 1.1.2, 1.9.7; Hell. 1.4.3]. Вероятно това се случва четири години преди смъртта на царя, заради колебливите действия на Тисаферн по отношение на гърците, който е назначен за сатрап на Кария. Така Кир получава в ръцете си функциите на цивилен управител и върховен главнокомандващ на цяла Мала Азия. Младият принц води последователна политика в подкрепа на Спарта срещу Атина [Thuc. 2.65.12]. Негова дясна ръка става спартанецът Лизандър, на когото има голямо доверие. С помощта на гръцките наемници успява да потуши местните бунтове. След това започва настъпление към Вавилон под предлог, че иска да потуши бунт в Сирия. Когато Дарий ІІ се разболява, изпраща съобщение на сина си да се върне. Кир поверява цялата си хазна в ръцете на Лизандър и се връща в двореца. Когато изслушва новината за смъртта на баща му, предявява претенции към престола като се аргументира, че е пряк наследник на Дарий и Парюсатис след като Дарий става цар, а брат му бил роден преди това. По време на коронацията Тисаферн, за чиято дъщеря А. ІІ е женен, му съобщава, че Кир готви заговор срещу него [Anab. 1.2.4-5]. Царят дава заповед да го хванат и доведат, за да го екзекутира, но за него се застъпва царицата. Кир се престорва на примирен със своята участ и се връща в Мала Азия. Решителната битка между двамата братя е при Кунакса (401 г. пр. Хр.), където Кир загива, а с него и всичките му големи планове. Подкрепящите го елински наемници (спартанци и атиняни), начело с атинянина Ксенофонт, успяват да се измъкнат от пределите на империята в Азия, и с много премеждия, описани в Анабазис, да се върнат в Европа. Друга гледна точка за събитията е предадена от Ктесий от Книдос, който е на страната на А. ІІ. Той е очевидец като лекар на царското семейство, вероятно в периода 405/4 до 398/7 г. пр. Хр., когато Ктесий лекува раните на царя, получени при Кунакса [Ctes. of Cnid. 1.4, Jacoby, Fragmente , no. 688].
А. ІІ се отблагодарява на Тисаферн за неговата лоялност, като в 400 г. пр. Хр. му дава за жена една от дъщерите си и му връща предишния пост главнокомандващ на Мала Азия [Diod. 14.26.4]. Неговото връщане в голямата политика открива нов етап в гръко-персийските отношения. Следва утежняване на отношенията със Спарта, заради подкрепата за Кир. В 397 г. пр. Хр. Спарта започва открит военен конфликт срещу Персия. За воденето на военните действия в Мала Азия идва самият спартански цар Агезилай ІІ (ок. 442 – ок. 358 г. пр. Хр.). В 395 г. пр. Хр. Той разгромява персийската конница при Сарди, но след няколко дни персийска конница се реваншира като избива много от елините. Персите подписват мирен договор, който трае около три месеца. Военните действия вървят с променлив успех до появата при персите на талантливия атински стратег Конон, който съветва персите да търсят победа по море. Въпреки успешните му действия, Тисаферн спира паричната помощ за кампанията, което принуждава Конон да отиде в Суза и да моли за помощ царицата майка. С интриги царица Парюсатида помага на царя да разбере за двойната игра на Тисаферн. А. ІІ дава заповед за неговата екзекуция. На среща в Колоса Фригия с царския делегат Арией, Тисаферн е заловен, а главата му е изпратена на царя [Xenophon, Hellenica 3.4.25f.; Diodorus, 14.80.3ff. and passim]. Част от богатството му (ок. 200 таланта сребро), е дадена на Конон за военната кампания. В двора започват интриги и убийства, а в Елада потичат средства за подкупи на видни политици за отпор срещу Спарта. Създава се антиспартанска коалиция, в която влизат Атина, Аргос, Тива и Коринт, и в крайна сметка се стига до т. нар. Коринтска война (395 – 387 г. пр. Хр.). В битката при Книдос (крайбрежието на Мала Азия), на 10 авг. 394 г. пр. Хр., обединеният гръко-персийски флот печели решителна победа [Xen., Hell. 4.3.10-12; Diod. 14.-83.5-7; Cornel. Nep., Conon]. С получените от персите 10 000 дарика/дарейки, Конон възстановява т. нар. Дълги стени на Атина. И начело с Ификрат са постигнати няколко победи. Персите обаче предпочитат да поддържат дипломатически изтощителното противоборство между двете елински държави. Стига се до подписване на т. нар. царски или Анталкидов мирен договор (387 г.пр.Хр.), с който са затвърдени претенциите на Персия над елинските градове в Мала Азия и над Кипър, автономията на останалите гръцки полиси е гарантирана, забранява се създаването на съюзи, освен вече съществуващия Пелопонески съюз. Като компенсация Атина получава островите Лемнос и Скирос, важни търговски пристанища.
Основната задача на цялото царуване Артаксеркс е поддържането на границите на империята. През 80-те години на ІV в. пр. Хр. срещу Персия настъпва коалиция, съставена от фараона Ахорис, царя на Кипър Евагор, град Барк в Либия, пизидийците в Мала Азия и арабите от Палестина. След някои неуспехи персите успяват да се справят и да докарат нещата до подписване на мирен договор с Евагор (380 г. пр. Хр.). В Египет те се отдават на грабежи, но заради пълноводието на Нил са принудени да се изтеглят. В 373 г. пр. Хр. в Кападокия започва въстание, известно като Великото въстание на сатрапите, подкрепено от спартански и атински наемници, което продължило до 359 г. пр. Хр. Въстанието се разраства и обхваща дори финикийските градове, пизидийците и ликийците. Заради егоистичните стремежи на отделните участници, които играят ту на едната, ту на другата страна, то обаче не успява.
Въпреки успехите, дворът и държавата са раздирани от противоречия. Дарий, големият му син е назначен за регент, но по-късно е екзекутиран, заради опит да убие баща си. Предава го един евнух. Екзекутиран е заедно със синовете му, внуци на А. ІІ. Средният му син Ариасп е набеден от по-малкия му брат Охус (бъдещият Артаксеркс ІІІ), че готви заговор и се самоубива. Охус отстранява от пътя си и незаконният син Арсамес (вероятно също претендент).
А. ІІ умира през дек. 359 г. пр. Хр. на 86 години. Престолът е наследен от третият му син Охус (Артаксеркс ІІІ), за когото Полиен пише, че криел смъртта на баща си цели десет месеца [Pol. 7.17]. Негово канонично изображение е запазено на гробницата му в Персеполис (днешен Иран). Животът му е описан в Сравнителни жизнеописания на Плутарх.
От негово време са запазени триезични надписи за възстановяване на двореца на Дарий в Суза, на еламски и акадски (Kent, Old Persian , p. 154; с корекции у M. -J. Steve in Studia Iranica 4, 1975, pp. 7-18), и много други по цялата империя.
Династията на Арсасидите в Партската империя, извежда произхода си от А. ІІ [Georgius Syncellus 1.539.16f. D].
Веселка Манавска
Литература:
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва 1985, 319 с.
Тураев, Б.А. История древнего Востока. Ленинград 1935, Т. 2.
Achaemenid Royal Inscriptions: http://www.livius.org/aa-ac/achaemenians/A2Sa.html
British Museum Catalogue, pls. XXV.12-13.
Old Persian Texts. Avesta. Zoroastrian Archives. English translation: http://www.avesta.org/op/op.htm#a2sa
Jacoby, F. Die Fragmente der griechischen Historiker. Berlin 1923, 58.
Kent, R. G. Old Persian. Grammar, Texts, Lexicon,1950 , p. 154; additions and corrections by M. -J. SteveStudia Iranica 4, 1975, pp. 7-18
Lendering, J. Ctesias of Cnidus, Livius, Articles on Ancient History, 1996–2008.
Plutarch. The Life of Artaxerxes, The Parallel Lives: http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Artaxerxes*.html
Schmitt, R. Artaxerxes. Encyclopedia Iranica. 15 Dec. 1986. Retrieved 12 March 2012: http://www.iranicaonline.org/articles/artaxerxes-throne-name-of-several-persian-kings-of-the-achaemenid-dynasty
Smith, W. A. Dictionary of Greek and Roman biography and mythology. ed. 1813-1893: http://quod.lib.umich.edu/m/moa/ACL3129.0001.001/386?rgn=full+text;view=image

(358 – 338 г. пр. Хр.)
(стперс. Artaxšaçrā, със значение “чието царуване е чрез истината”, стгрц. 'Artaxšrxhs, лат. Artaxerxes).
Персийски цар от династията на Ахеменидите. Трети син на Артаксеркс ІІ и царица Статира. Съпруг на много жени, от които има повече от 115 синове, повечето убити след смъртта му. Женен е също за дъщеря на сестра си и съпругът й Оксатрес (Oxathres) [Valerius Maximus 9.2, ext. 7; see Justi, Namenbuch , p. 341 b], който на свой ред е брат на бъдещия император Дарий ІІІ [Curt. Ruf. 3.13.13]. Дарий ІІІ пък е заловен с три от дъщерите на Артаксерс от Александър Велики след битката при Иса. Най-младата от тях Парюсатида по-късно става съпруга на Александър [Arrian, Annb. 7.4.4]. В същия ход на събитията, внучка на А. ІІІ е съпруга на Хистап (Hystaspes) [Curtius Rufus 6.2.7-8]През античността се шири слух, че му е предлагана за жена една от дъщерите на македонския цар, която А. ІІІ връща на баща й, заради лошия й дъх. Едно мнение обаче внушава, че била бременна от него с бъдещия Александър Велики, което му давало правата над титлата шахиншах на Персия. От царските синове само двама са известни по име – най-малкият Арс (Arses), бъдещият Артаксеркс ІV, е успешен наследник на баща си, но оцелява на престола само около две години. Бистан (Bisthanes) е известно, че идва на срещата с Александър през 330 г. пр. Хр. [Arrian, Anabasis 3.19.4]. Останалите са убити от роденият в Египет евнух Багоас/Богес (Bagoas), след като същият отравя самия А. ІІІ [Diodorus 17.5.4; cf. Aelian 6.8 and Syncellus 1.486.14f. D].
До заемане на престола А. ІІІ носи името Охус (грц. Ôchos, вавил. Ú-ma-kuš). Преди интронизацията през 361 г. пр. Хр. участва в поход срещу Египет и бунтът на цар Тахос [Georg. Sync. 1.486.20ff. D]. Помага при потушаване на Великото въстание на сатрапите, което макар и понесло сериозни поражения, продължава да създава доста проблеми, като забавя възкачването му на престола. Интронизацията е датирана към 359 г. пр. Хр., но Полиен посочва [Pol. 7.17], че той криел смъртта на баща си цели десет месеца, заради което учените предполагат, че управлението му в действителност е започнало в 358-57 г. пр. Хр. След интронизацията заповядва да изтребят всичките му близки роднини, като за един ден са убити 80 негови братя [Justin 10.3.1; срв. Curtius Rufus 10.5.23]. По това време маговете предсказали, че през неговото управление ще има богати реколти и жестоки екзекуции. За реколтите трудно могат да се намерят доказателства, но жестоките екзекуции се сбъднали.
Царят с желязна десница се заел да укрепи империята. Първоначално се справя с въстания в Мала Азия и Сирия, както и с нахлуванията през границата на кадусеите, като отново ги подчинил. За да предотврати управлението на сатрапиите като самостоятелни царства, в 356 г. пр. Хр. А. ІІІ заповядва на всички сатрапи в Мала Азия да разпуснат армиите си. Не се подчинява единствено Артабаз, сатрап на Хелеспонтийска Фригия и върховен главнокомандващ на цялата малоазийска армия. Към него се присъединява сатрапът на Мизия Оронт. Въстанието е подкрепено и с атинска войска под предводителството на Харес, но А. ІІІ заплашва с нападение над Елада и войската е отзована, а Атина признава независимостта на Хиос, Кос, Родос и Бизантион. През 352 г. пр. Хр. въстанието е потушено. Артабаз бяга при македонския цар Филип ІІ, а Оронт се предава. В 350 г. пр. Хр. А. ІІІ се опитва да превземе Египет, но фараонът Нектанеб ІІ, подкрепян от елински наемници, начело с атинския пълководец Диофант и спартанеца Ламий, успява да отблъсне нападението. През 349 г. пр. Хр. въстават финикийските градове, начело с Тенес, цар на Сидон, който се обръща за помощ към Египет. Военните действия се пренасят на територията на персите в Киликия, Юдея и Кипър. През 345 г. пр. Хр. А. ІІІ започва настъпление срещу Сидон. Въстанието е потушено заради предателство на сидонския цар и на елинския наемник Ментор. Въпреки това Тенес е екзекутиран, а елините преминават на служба при персите. Египет е наказан жестоко. Градовете и храмовете са раграбени, стените на ключови градове са сринати, а земята е опустошена. Дион разказва, че когато А. ІІІ разбрал, че египтяните го наричат магаре („Сет”, като бог Сет), царят заявява, че това магаре ще изяде техния бик. Заповядал да опекат Апис (свещения бик) и го изял с приятели. Оттогава за египтяните, бог Сет е натоварен с отрицателни качества. Елиан предава, че мендеският овен също е убит, а Апис е заменен с магаре, на което да се отдават сакрални почести. След разправата с Египет са потушени също въстания в Кипър и Саламин.
След като се справя с множеството въстания и бунтове, персийският цар се заема енергично да възстанови Ахеменидската империя в предишните й велики граници. През 342 г. пр. Хр. завладява цял Египет и възстановява властта на персите над египетския трон (31-ва династия фараони). Градове и крепостни стени са разрушени, а храмовете разграбени. До края на живота си А. ІІІ успява да възстанови границите на империята в почти пълния й размер. Постига контрол над Източната част на Средиземно море и над много от островите от Атинската морска империя. Полага усилия за потискане възхода на македонското царство, с което се оказва косвен съюзник на одриския цар Керсеблепт в Югоизточна Европа. В 341/340 г. пр. Хр. подпомага финалния опит на последния голям тракийски цар Керсеблепт в борбата за запазване на независимостта на неговото Одриско царство, както и на полиса Перинт, чрез въоръжаване на армия срещу домогванията на македонския цар Филип ІІ. В края на царуването си Филип ІІ се опитва да подготви инвазия срещу Персия, но не е подкрепен от Атина.
А. ІІІ прави промени в религиозния живот като въвежда към поклонението на Ахурамазда божествата Митра и Анахита, с което се оформя идеята за божественото триединство. Пуска в обръщение голяма емисия от сребърни имитации на атинска монета. Разгръща строителни дейности в Персеполис, където издига дворец на югозападната част на терасата. Това се потвърждава от негов надпис [А3Pa], на едно стълбище (Kent, Old Persian, p. 156; Weissbach, F. H. Die Keilinsehriften der Achämeniden, 1911, pp. 128-29).
В 338 г. пр. Хр., с помощта на придворния лекар, е отровен от придворния евнух Багоас, а голяма част от семейството му е избито. Смъртта му е тежък удар за империята. Наследен е от най-малкия си син Арс (Артаксеркс ІV), поставен на престола от Богоас. Той се задържа на престола около две години.
Веселка Манавска
Литература:
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва 1985, 319 с.
Тураев, Б.А. История древнего Востока. Ленинград 1935, Т. 2.
Briant, P. From Cyrus to Alexander: A history of the Persian Empire. Eienbrauns, 2002, p. 769.
British Museum Catalogue, pls. XXV.12-13.
Ghias Abadi, R. M. Achaemenid Inscriptions (کتیبه‌های هخامنشی) (in Persian) (2nd ed.). Tehran 2004, p. 144.
Jacoby, F. Die Fragmente der griechischen Historiker. Berlin 1923-58.
Kent, R. G. Old Persian. Grammar, Texts, Lexicon,1950 , p. 154; additions and corrections by M. -J. SteveStudia Iranica 4, 1975, pp. 7-18
Lendering, J. Ctesias of Cnidus, Livius, Articles on Ancient History, 1996–2008.
Old Persian Texts. Avesta. Zoroastrian Archives. English translation: http://www.avesta.org/op/op.htm#a2sa
Rawlinson, G. Phœnicia under the Persians. History of Phoenicia. 1889. Retrieved: March 10, 2008.
Schmitt, R. Artaxerxes. Encyclopedia Iranica. 15 Dec. 1986. Retrieved 15 авг 2011: http://www.iranicaonline.org/articles/artaxerxes-iii-throne-name-of-ochus-gk
Weissbach, F. H. Die Keilinsehriften der Achämeniden. Leipzig 1911.

(337 – 336 г. пр. Хр.)
(стперс. Artaxšaçrā, със значение “чието царуване е чрез истината”, стгрц. 'Artaxšrxhs, лат. Artaxerxes).
Персийски цар от династията на Ахеменидите, царувал само около две години. Фараон на Египет от ХХХІ династия. Най-малкият син на Артаксеркс ІІІ и Атоса. В гръцките извори е известен като Арсес/Арс. Името е гръцка умалителна форма на староперсийского име Aršan („мъж, мъжествен”), засвидетелствано е в Авеста. От Ктесий и глинен съд от Самария се знае, че при интронизацията възприема името Артаксеркс. Заема престола неочаквано след убийството на баща му и на голяма част от семейството му. Всичките му братя загиват при преврата. Баща му е отровен от най-доверения си човек, главният везир и началник на евнусите Богоас/Богес. Убийството е осъществено с помощта на придворния лекар [Diodorus 17.5.4; cf. Aelian 6.8 and Syncellus 1.486.14f. D]. Смъртта спохожда царя в сложна и опасна за Персия международна ситуация, когато македонският цар Филип ІІ налага властта си над Елада след битката при Харонея в 338 г. пр. Хр. Надеждите на Богоас са, че ще може да манипулира новия цар без проблеми. Междувременно се създава гръцка лига в Коринт. Филип използва положението да поиска компенсация за помощта, отпусната от Артаксеркс ІІІ на Перинт. А. ІV отказва. Но в царския двор обстановката е сложна. Младият цар се опитва да се измъкне от тираничната хватка на евнуха. Заедно с някои недоволни придворни започва подготовка за отравянето му, но Богоас го изпреварва и успява да го отрови. Следва кървава разправа с всичките царски деца.
Основна грижа по време на краткото му царуване са военните действия на запад с македонския владетел Филип II. През 338 г. пр. Хр. Египет, начело с Хабабаш отново постига независимост. Възползвайки се от това, през пролетта на 336 г. пр. Хр. македонският цар Филип ІІ изпраща 10 000 армия в Мала Азия, начело с Парменион под предлог, че освобождава елинските градове от персийско робство. Няколко града възторжено посрещат войската. Персите изпадат в затруднение след внезапната смърт на Ментор Родоски, главнокомандващ войските на Западна Мала Азия. Въпреки краткото му царуване, в Персия царят е ненавиждан, дори в един вавилонски надпис името му е свързано с проклятие. На престола коварният Евнух поставя неговия братовчед Дарий (Дарий ІІІ), от рода Кодоман, доста странично разклонение на царския род.
Веселка Манавска
Литература:
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва 1985, 319 с.
CauerF. in: RE, Pauly-Wissowa, II, cols. 1275-76.
A genealogy of Arses as Artaxerxes IV:
Kent, R. G. Old Persian. Grammar, Texts, Lexicon,1950 , p. 154; additions and corrections by M. -J. SteveStudia Iranica 4, 1975, pp. 7-18
Lecoq, P. Arses. Encyclopedia Iranica. p. 548.
Lendering, J. Ctesias of Cnidus, Livius, Articles on Ancient History, 1996–2008.
Schmitt, R. Artaxerxes. Encyclopedia Iranica. 15 Dec. 1986. Retrieved 15 авг 2011: http://www.iranicaonline.org/articles/artaxerxes-iii-throne-name-of-ochus-gk
Weissbach, F. H. Die Keilinsehriften der Achämeniden. Leipzig 1911.

(335 – 330 г. пр. Хр.)
(стперс. Dārayavahuš, със значение “държащ доброто”, “добронравен”, стгрц. Δαρεῖος, лат. Darius).
Персийски цар от династията на Ахеменидите и неин последен представител. Роден през 380 г. пр. Хр. Рождено име Арташиата (*Artašiyāta). Заема престола на 45 години в 335 г. пр. Хр. Представител на род, страничен клон на Ахеменидите. Братовчед на царувалия преди него Артаксеркс ІV. Син на Арсам и Сигигамбис, внук на Дарий ІІ и съпруг на Статира. Брат Оксиатрес (Oxyathres). Д. ІІІ е женен също за три от дъщерите на Артаксеркс ІІІ, заловени от Александър ІІІ след битката при Иса. Най-малката от тях по-късно става съпруга на Александър. От децата му са известни синовете Сасан І и Охус, а от дъщерите – Статейра и Дрипетида. Друг син (Ариобарзан), е екзекутиран за измяна. До поемането на властта е сатрап на Армения с прозвище Кодоман (Codomannus – „привърженик на войната”).
За него има само гръцки извори, което особено затруднява изследователите. Не са открити персийски царски текстове или паметници. Има няколко документа от Вавилония, но те отразяват предимно действията на Александър. В някои астрономически наблюдения, събрани от Авраам Сакс, личното име Дарий е дадено в две по-различни транскрипции (срв. StolperCAH², с допълнителните препратки – Ar-та-SA-а-та, вер. от стперс. *Artašiyāta – „щастлив в Арта”). Генеалогията го представя като син на Арсам, син на Остан (един от чичовците на Артаксеркс) и Сигигамбис (дъщеря на Артаксеркс ІІ Мнемон). Основните гръцки източници са писани доста след смъртта му и са предимно у Диодор (І в. пр. Хр.), Ариан (ІІ в.), Курций Руф (вер. І в. пр. Хр.) и Юстин. Единственият монументален паметник, на който е изобразен, е мозайката от Помпей.
Произходът му още в древността е неясен [Diodorus, 17.5.5-6; Justin, 10.3.3-6; Plutarch, Moralia 326F; Strabo, 15.3.24]. В гръцката традиция единодушно е изобразен като аутсайдер, домогнал се до властта чрез изключителна храброст, която за пръв път проявява в похода срещу кадусеите по време на царуването на Артаксеркс ІІІ [Jus. 10.3; срв. Diod. 17.6.1-2]. Юстин предава, че е награден като му е дадена сатрапията Армения. Според Диодор и Срабон, династията на Ахеменидите приключва с предшественика му Артаксеркс ІV (Арс). Диодор го нарича също „син на Арсан” (Arsanes), за да се направи връзка с Aršāma (Arsames), името на дядото на Дарий І. Това е официалната линия, внушена при заемане на престола (срв Дандамаев, стр. 112). Само Юстин споменава името му Кодоман (Codomannus). У Диодор се споменава женското име Сисингамбрис (Sisyngambris/Sisigambis), за която не е ясно дали му е родна майка или осиновителка. Курций Руф го идентифицира категорично като братовчед на Охус (Артаксеркс ІІІ), който избива всичките синове на предшественика си [05.10.23]. Поради тази причина Д. ІІІ едва ли е първи братовчед. По някое време вероятно отговаря за царската куриерска служба като astándes (куриер), което е една доста отговорна, доверена и висока позиция в двора [Plut. Moralia 326F]. Има предположение, че Д. ІІІ може да се свърже с „великият Парнака” в таблички от крепостта на Персеполис. Това означава, че вероятно е царски бандака (bandak/bandag – „лоялен васал, подчинен, служител”), в публичната администрация. Това повишение му дава възможност да се ожени за царската принцеса Статейра, която Курций предава като негова сестра или братовчедка. От нея има син на име Охус, който Александър залавя през 333 г. пр. Хр. Известни са три дъщери от друга съпруга, за която е женен преди това. Едната е омъжена за Митридат, който загива при Граник, а другите две съвсем млади, придружават баща си по време на военната кампания с Александър. Те са заловени от македонския цар при Иса заедно с брат си, майка си и друга съпруга. Един източник съобщава за още един син на име Ариобарзан, екзекутиран за измяна.
Д. ІІІ е поставен на престола от евнуха Богоас и група придворни, след убийството на неговия братовчед и избиване на царското семейство [Strabo, 15.3.24; Curtius, 6.3.12]. Вероятно евнухът се е надявал, че царят като аутсайдер, ще разчита предимно на него, но бързо разбира, че нещата започват да му се изплъзват. Той се опитва да отрови царя, но когато поднася отровата, Д. ІІІ го принуждава да я изпие.
В началото на царуването си потушава вълнения в Египет и отново го присъединява към Персийската империя. На него се пада горчивата участ да е последният законен цар на Ахеменидската държава. След убийството на Филип ІІ (336 г. пр. Хр.), престолът на македонската държава е зает от сина му Александър, известен като Александър ІІІ Велики. Още на следващата година той започва подготовка за война с Персия. Отзовава в Европа изпратения през 338 г. пр. Хр. от баща му Парменион с 10 000 армия в Мала Азия и през 334 г. пр. Хр. отново го връща в Анатолия, през Дарданелите, начело на 35 000 армия и 160 кораба, предоставени от елинските съюзници. Персите не успяват да отразят удара. Александър слиза при Илион (Троя), за да се присъедини към основната армия. Предводителят на елинските наемници при персите Мемнон (брат на Ментор Родоски), ги съветва да се изтеглят дълбоко в сушата и да унищожават всичко след себе си (скитската тактика при Дарий І), но сатрапите решават да дадат генерално сражение. Първото сражение е през май 334 г. пр. Хр. при р. Граник (близо до брега на Хелеспонта), в което сатрапът на Лидия и Йония Спитридат ранява с копие Александър, но македонската кавалерия решава изхода на битката. Армията на Дарий изоставя на бойното поле елинските наемници, от които 2 000 са пленени и много избити. След завземането на морските бази по малоазийското крайбрежие, Александър се отправя към Сарди, столицата на Лидия, която завзема без бой. След нея се присъединяват също Фригия и елинските градове. За разлика от баща си, Александър поддържа демокрацията. Среща съпротива единствено в Халикарнас и Милет. Лятото на 333 г. пр. Хр. Александър навлиза в Киликия, където местния сатрап се придържа към тактиката препоръчвана от Мемнон. Александър обаче оставя болните и ранените в Иса и преминава по южното крайбрежие към Сирия, докато в същото време Д. ІІІ се придвижва от север и достига Иса, където избива ранените от македонската армия. Македонският цар незабавно се връща за среща с персийската армия (5 ноември 333 г. пр. Хр.). Александър, начело на тежката кавалерия, разбива десния фланг на персийската пехота и се насочва към центъра на помощ на елинските наемници. След пробив се отправя директно към Д. ІІІ, който ужасен слиза от колесницата, захвърля царските отличителни знаци, за да не го разпознаят, яхва кон и бяга от бойното поле преди края на битката. Персите, разстроени от поведението му, отстъпват в безпорядък. В плен на македоните попада семейството на царя – майка, жена, две дъщери и малолетния му син. След поражението Персия губи цяла Мала Азия, а Александър се отправя към Сирия и Финикия, за да унищожи базите на персийския флот. Някои градове се предават сами, дори в ръцете на македоните попада походната хазна на Д. ІІІ (2 600 таланта – ок. 78 тона сребро). Царят праща писмо, в което моли за сключване на договор за съюз и дружба, и за освобождаване на семейството му, но Александър отказва. Докато македонският цар обсажда Тир, персите, начело с Набарзан правят опит да си върнат Мала Азия, но Антигон, назначен от Александър за сатрап на Фригия, ги разбива. При това положение Д. ІІІ е готов да отстъпи земите на запад от Ефрат и да даде за жена дъщеря си Статейра (вече в плен на македоните), както и да плати откуп в размер на 10 000 таланта сребро. Македонският цар отново отказва. След жестока разправа с опълчилите му се жители на град Тир, Александър се насочва към Египет (есента на 332 г. пр. Хр.). Съпротива оказва само Газа, а жителите й също са жестоко наказани. Сатрапът на Египет Мазак се предава без бой. В Сирия за наместник е назначен Андромах, но жителите на Самария го убиват. Като разбират за настъпването на македонската армия част от тях се скриват в пещера в пустинята Вади-Далиа, но са избити до крак. Докато македоните се придвижват през Ефрат и Тигър, Д. ІІІ подготвя нова войска с подобрени колесници и със слонове. Срещата на двете войски е при Гавгамела (1 окт. 331 г. пр. Хр.). Въпреки че в началото персите имат частични успехи, Д. ІІІ отново бяга от полесражението, което обръща войската в бягство. Царят, заедно с някои от сатрапите и част от войската се оттегля в Мидийската столица Екбатана. Сатрапът на Вавилон Мазий, който се отличава в битката, се оттегля в своята сатрапия и посреща македонските воини като освободители, а Александър го оставя на поста наместник на Вавилон. В 330 г. пр. Хр. е превзета Суза, след нея Персида с Персеполис и Пасаргада – ядрото на Ахеменидската държава. Персеполис е разграбен, с изключение на дворците и богатствата в тях. За превозването им във Вавилон използват 10 300 камили. В края на май 330 г. пр. Хр. Александър в нетрезво състояние с факла подпалва двореца на Ксеркс, за което после съжалява. Когато македонската войска се насочва към Мидия, Д. ІІІ бяга в Източен Иран, като се надява да използва силите на Бактрия и други средноазиатски области, но е застигнат по пътя от Мидия за Партия (при дн. град Натанз). Дарий ІІІ е убит (329 г. пр. Хр.) от тримата сатрапи – Бесос, Сатибарзан и Барзентес, които успяват да се измъкнат. Има сведение, че пронизаният с копия персийски цар в предсмъртния си миг дал благословията си на македонския цар пред Поликрат, който откарва тялото при Александър. Македонският цар взима царския пръстен, покрива тялото с плаща си, и го изпраща в Персеполис, за да бъде почетен с царско погребение. Жени се за дъщеря му Статейра през 324 г. пр. Хр. в Опис, с което узаконява властта си над Персия.
Единият от убийците на царя, сатрапът Бесос, се оттегля в Бактрия и се обявява за негов наследник под името Артаксеркс V, но оцелява само около година.
Веселка Манавска
 Литература:
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва 1985, 319 с.
Тураев, Б.А. История древнего Востока. Ленинград 1935, Т. 2.
Badian, E. Alexander in Iran. – in: Camb. Hist. Iran II, 1985, pp. 420-502.
Bosworth, A. B. Conquest and Empire. Cambridge, 1988.
Frye, R. N. The History of Ancient Iran. Munich, 1984.
Heckel, W. The Wars of Alexander the GreatOsprey publishing, 2002, p. 24.
Nylander, C. The Standard of the Great King. – Opuscula Romana 14, 1983, pp. 19-37 (the most important recent work on the Alexander mosaic).
Prevas, J. Envy of the Gods: Alexander the Great's Ill-Fated Journey across Asia. Da Capo Press, 2004.
Rutz, W. Das Bild des Dareios bei Curtius Rufus. – Würzburger Jahrbücher für die Altertumswissenschaft N.F. 10, 1984, pp. 147-59.
Sachs, A. Achaemenid Royal Names in Babylonian Astronomical Texts. – American Journal of Ancient History 2, 1977, pp. 129-47.
Seibert, J. Alexander der Grosse. Darmstadt 1972.
Stolper, M. W. Mesopotamia. – in: CAH2 VI. H.
SwobodaDareios 3 – in: Pauly-Wissowa, IV/2, cols. 2205-11 (uncritical in treatment but useful in giving all the Greek and Latin references).

(330 – 329 г.пр.Хр.)
(стперс. Artaxšaçrā, със значение “чието царуване е чрез истината”, стгрц. 'Artaxšrxhs, лат. Artaxerxes).
Сатрап на Бактрия на име Бесос, зет на Дарий ІІІ, който се обявява за цар след смъртта му. Не е пряко свързан с царската кръвна линия. Включен е в списъка на царете от Ахеменидската династия, защото с него приключват опитите за възстановяване на Ахеменидската империя.
Известен е от гръцките извори за победите на Александър ІІІ. Като член на ахеменидското царско семейство е назначен от Дарий ІІІ за сатрап на Бактрия (дн. Авганистан и съседни райони). Вероятно сменя на този пост наскоро отстранен привърженик на екзекутирания везир Богоас, след неуспешен заговор за отравяне на царя [Arrian, Anabasis 3.8.3, 3.21.1; Quintus Curtius, 5.8.5, 5.9.8; Diodorus, 17.73.4]. От Зариаспа, столицата на Бактрия, той контролира също Согдиана на север и граничните райони на Индия [Arrian, 3.8.3], държи номадите ирански саки от Централна Азия, включително дахаи и масагети, верни на империята [Arrian, 3.8.3, cf. 3.11.3; Quintus Curtius, 4.11.6-7; Quintus Curtius, 7.4.6]. Това е район, чиито управители по традиция заемат високи постове в управлението на държавата.
В битката при Гавгамела предвожда бактрийските военни части, които са ляво крило на персийската армия [Arrian, 3.8, 11, 13; Quintus Curtius, 4.6, 8, 15]. След победата на Александър Велики, придружава в бягството му персийския цар до Екбатана, където прекарват зимата [Quintus Curtius, 5.8; Arrian, 3.16.1, 3.19.1; Diodorus, 17.73].
Участва в заговор за убийството на Дарий ІІІ, заедно със сатрапите Сатибарзан (везир) и Барзентес (сатрап на Арахозия-Дрангиана). Сатрапите считали Дарий за недостоен за царската власт, заради понесените загуби. Те пленяват персийския цар с намерение да го предадат на македоните. Александър обаче продължава да ги преследва, за да приеме от Дарий законно властта над империята. Тогава заговорниците намушкват многратно царя и успяват да избягат, като го изоставят в една кола. Бесос се оттегля в Бактрия, където се обявява за цар като приема името Артаксеркс V. Поддържан е от персийски придворни, които са за решителен военен отпор срещу Александър. Териториалната поддръжка е внушителна: от Согдиана, контролирана от по-нисши по ранг офицери, включително от Спитамен на Самарканд и Оксиарт [Arrian, 3.28]; номадските ирански народи от Централна Азия [Arrian, 3.25, 28; Quintus Curtius, 6.6.13-14]; Арейя (дн. Херат), ръководена от сатрапа Сатибарзан, същият, който се предава на Александър и после се избива окупационния гарнизон [Arrian, 3.25, 28; Quintus Curtius, 6.613-22, 7.3.2, 7.4.32-40; Diodorus, 17.78, 81, 83]; Арахозия-Дрангиана (дн. Кандахар-Систан), ръководена от сатрапа Барзаентес (Barsaëntes), който по-късно бяга в Индия [Arrian, 3.25; Quintus Curtius, 8.13.3-4; Diodorus, 17.74]; Западна Индия [Arrian, 4.30.4; Quintus Curtius, 8.13.4]; Партия, със сатрап бившия везир Набарзан, назначен от А. V [Arrian, 4.7.1].
През пролетта на 329 г. пр. Хр., след сериозна подготовка македонският цар нахлува през Хиндокуш в Бактрия [Arrian, 3.28-29; Quintus Curtius, 7.3.19-23, 7.4.22-25]. А. V отстъпва в Согдиана зад р. Окс (дн. Амурдаря) [Arrian, 3.28-29; Quintus Curtius, 7.3.19-23, 7.4.22-25]. Столицата на Бактирия пада [Arrian, 3.29.1; Quintus Curtius, 7.4.26-31, 7.5.1]. Войската на Александър ІІІ, начело с Птолемей Лаг обаче не се отказва от преследване. Тъй като губи местната подкрепа, персиецът е предаден в ръцете на македонския пълководец от разочаровани по-нисши офицери, предвождани от Спитамен [Arrian, 3.28-30, 4.7.3; Quintus Curtius, 7.5.19-40, 7.6.13; Diodorus, 17.83.7-9]. А. V е наказан по начина, по който персийските владетели наказват метежниците. Отрязват носа и ушите му и, окован без дрехи, го екзекутират. Има противоречиви сведения за мястото и начина на неговата екзекуция. Според Курций Руф, е екзекутиран на мястото, където е убит Дарий, а според Ариан, е измъчван и след това е обезглавен в Екбатана. Плутарх предполага, че след съд в Бактрия е привързан към върховете на две дървета и разполовен. А. V управлява само една година. Властта над персийската империя след него минава в ръцете на македонския цар Александър ІІІ Велики. С това приключва управлението на династията на Ахеменидите.
Веселка Манавска
Литература:
Дандамаев, М. А. Политическая история Ахеменидской державы. Москва 1985, 319 с.
Berve, H. Das Alexanderreich auf prosopographischer Grundlage II. Munich, 1926.
Bosworth, A. B. A Missing Year in the History of Alexander the Great. – Journal of Hellenic Studies 101, 1981, pp. 17-39;
Briant, P. Alexandre le Grand. 2nd ed., Vendôme, 1977;
Briant, P. Etat et pasteurs au Moyen-Orient ancien, Cambridge, 1982.
Briant, P. L’Asie centrale et les royaumes Proche-Orientaux du premier millénaire (c. VIIIe-IVe siècles avant notre ère). Editions recherche sur les civili­sations, mémoire 42. Paris, 1984
Engels, D. W. Alexander the Great and the Logistics of the Macedonian Army. Berkeley, 1978.
Bos-worth, A. B. A Historical Commentary on Arrian’s “His­tory of Alexander” I. Oxford, 1980.
The Cambridge History of Iran, II, 1985, pp. 449ff.
Heckel, W. Some Speculations on the Prosopography of the Alexanderreich. – Liverpool Classical Monthly 6, 1981, pp. 63-70.
Weiskopf, M. BESSOS. – Encyclopedia Iranica, 1989:

Херодот. История. ч. І. София, 1996; ч. ІІ. София, 1990 (прев. П. Димитров).
Тукидид. Тукидид. История на Пелопоннеската война. София, 1979 (прев. М. Мирчев).
Ксенофонт. Анабазис – В: Ксенофонт. Исторически съчинения. София, 1984, 21-203 (прев. М. Мирчев).
Плутарх. Сравнителни жизнеописания: Темистокъл, Аристид, Перикъл) – Сравнительные жизнеописания (пер. В. А. Алексеева). Москва, 2008. 1263 с.
Диодор Сицилийский. Историческая библиотека. Ч.1-6 (пер. И. А. Алексеева. Санкт Петербург, 1774—1775.
Ктесий. История на Персия  Ctesias. History of Persia. Tales of the Orient. Lloyd Llewellyn-Jones and James Robson. Routledge, 2010. 253 p. (Routledge Classical Translations); Ктесий. О Персии (отрывок). Об Индии [в пересказе Фотия]. – Древний Восток в античной и раннехристианской традиции. Москва, 2007. с. 31-38.
Корнелий Непот. Биографии на Милтиад и Темистокъл – Биографии знаменитых полководцев Корнелия Непота (пер. И. Е. Тимошенко). Киев, 1883, 156 с.).